Вълчицата стоеше насреща му, впила в него огнен поглед. Дъхът на прясна кръв караше ноздрите й да потръпват конвулсивно. Ставаше все по-нетърпелива и в първия миг, в който дебелият кожест клепач на следящото я око се спусна и затвори цепката, тя, без да губи нито секунда, изтласка като пружина измърщавялото си тяло напред и заби муцуна в корема на умиращото животно.
Усетил небивал студ тъкмо там, отдето винаги е дохождала най-голямата топлина, глиганът трепна. Повече със силата на волята, отколкото подпомогнат от мускули, той успя да вдигне натежалата си глава и по навик удари отначало напред, а сетне замахна встрани. Грамадният му изшилен зъб, разсекъл подобно мълния синия здрач, срещна чуждото тяло и потъна в него. Звукът, който последва от това движение, твърде много му напомняше звука, когато, здрав и силен, разломяваше с един напън бронираната кора на тиквите наесен. После се отпусна в снега и повече не шавна. Едното му око продължи да гледа втренчено към хижата, чиито прозорец трепкаше в ясната зимна нощ като разпален от вятъра въглен.
В долния край на поляната изникнаха два силуета с преметнати през рамо пушки. Снегът слягаше под краката им забавено, явно отдавна бяха на път. Когато излязоха на равното, по-високият протегна ръка и рече с ясен младежки глас:
— А! Това там не е ли хижата? Вече си мислех, няма стигане тая хижа.
Другият, възнисък тантурест мъж, с козлена качулка на главата, личеше, че е и по-възрастен, бе спрял в това време и гледаше съсредоточено към тъмното петно на двадесетина крачки вляво от тях.
— Я, я извади фенера! Светни!
Младият веднага насочи лъча на джобното прожекторче в указаната посока.
— А! Това не е ли същият, дето му стреляхме днеска? — възкликна зарадвано той и пръв затича към мястото.
— Чакай! — заповяда с простинал дрезгав глас тантурестият. — С тия животни трябва много да се внимава. Разправяли са ми, смъртно простреляно прасе станало и подгонило ловеца. — После, без да бърза, загреба стиска сняг, оваля малка топка и замери с нея глигана. — Е, тоя няма да стане. Давай.
Пристъпиха до умрелия глиган. Прострян, изпънат в цялата си дължина върху белия саван, той изглеждаше сега по-голям, отколкото беше в действителност.
— Какъв екземпляр! — възхити се младият.
— Царят на тукашните прасета — добави с усмивка тантурестият.
— И как го чукнахме, а?
— Май сме имали конкуренция — рече възрастният и като бръкна с ръка в дълбоката рана на корема без и най-малко да се гнуси, добави: — Още не е изстинал съвсем.
— Бай Рангел хижаря има да пухти, като ни види така натоварени.
— Преди това ние ще трябва да попухтим, докато го замъкнем. А сега ти бягай до корията, хе, за ръжен. И гледай нещо по-ячко.
Момъкът забърза към тъмнеещата наблизо гора. Но не бе и преполовил разстоянието, когато неочаквано спря и повика с ръка другаря си.
— Гледай онуй там черното. Не ти ли прилича на още едно прасе. Ама работа!
Приближиха. Черното не се оказа „още едно прасе“, а умрял вълк. Изкормен. Червата му се точеха цял разтег назад по пътя, откъдето бе довлякъл разкъсаното си туловище.
Тантурестият проследи с око на познавач следата, поклати глава и рече:
— Люта е била схватката. На живот и смърт.