И в единия, и в другия случай се връща при Лисаков. Работният ден е свършил, утре е празник, милицията със сигурност няма да дойде — и те са живи хора, иска им се да си починат. Отравя Лисаков и си тръгва, като оставя на видно място второто писмо — въпрос на минути. За целта е нужно точно толкова време, колкото е нужно на Лисаков, за да кипне чайника и да поднесе чая.
Милицията ще намери отровената Шитова и написаното от Лисаков (без никакво съмнение от Лисаков: хартията, отпечатъците от пръсти, принтерът, подписът — всичко е негово) писмо, с което той я предупреждава за посещението си. А после ще намерят мъртвия Лисаков, който не е издържал товара от извършените злодеяния и се е простил с живота. Е, и естествено писмото, с което си признава убийствата на Галактионов и Шитова. Отпечатъците от пръсти, хартията, принтерът, подписът — за всичко бе помислил.
Най-важното е самоубилият се Лисаков да не бъде намерен, преди Шитова да умре. Вярно, такова нещо може да се случи, ако сега не я намери вкъщи и се върне при Гена, за да го убие, а трупът му бъде открит, преди Шитова да се прибере и да изпие отровения чай. От гледна точка на вероятността такова нещо може да се случи, но животът е друго нещо. Утре е празник, милицията няма да работи, от Лисаков може да започнат да се интересуват не по-рано от четвъртък сутринта. Разбира се, не го подозират в нещо сериозно, това е напълно очевидно. Ако го подозираха в убийството на Галактионов и имаха улики, по никакъв начин не биха го оставили вкъщи, въпреки че килиите сега са препълнени и нямат къде да държат хората. Разправят, че адвокатът на Лисаков е намерил отнякъде и е внесъл за него колосална гаранция. Толкова пари, че Генадий не би посмял да мръдне, защото ако избяга, сумата ще влезе в държавната хазна, тъй че онези, които са я дали, ще открият беглеца и под земята. Виж ти, умен човек е измислил гаранциите. Не е нужно да пазиш престъпника и да харчиш за това държавни пари, а избяга ли — този, който е дал парите, ще си го намери, без никакво съмнение.
И тъй, милицията спи спокойно и не се интересува от Лисаков чак до четвъртък. През това време Шитова трябва да умре. Трябва. Трябва.
Той звънна и с облекчение чу отвътре забързани стъпки.
— Кой е? — попита Шитова.
— Казвам се Лисаков — много високо, дори по-високо, отколкото трябваше, каза той с надеждата някой от съседите да го чуе. — Генадий Иванович Лисаков. Бях у вас заедно с Александър Владимирович точно когато ви откараха в болницата. Помните ли ме?
— Какво искате? — попита Шитова, без да отваря вратата.
— Разбирате ли, взех от Александър Владимирович пари назаем, за три месеца. И сега не знам на кого да ги върна. Съпругата му, меко казано, не ме обича, та си помислих, че може би ще е по-добре да ги дам на вас. Бяхте много близки…
Вратата широко се отвори, но вместо ефектната брюнетка Шитова, на прага застана слабичката, невзрачна блондинка, която той вече неведнъж бе виждал и в Института, и на „Петровка“.
— Влезте, Павел Николаевич — гостоприемно се усмихна тя. — Очаквахме ви.
Той се втурна назад, към стълбището, но яките ръце на неколцина кой знае откъде взели се мъже веднага го сграбчиха.
Беше вече почти седем вечерта, когато Вадим Бойцов изведнъж разбра, че е глупак. Просто така, неочаквано, буквално за миг го разбра. Така и не бе пораснал, откак за пръв път си бе помислил, че момичетата сами измислят правилата и пак те ги нарушават, ето защо е невъзможно да си имаш работа с тях. Основната му грешка, която го преследва още от онези юношески години, е била опитът му да обобщи всички представителки на женския пол, да намери някаква единна характеристика, която да му дава ключ към всяка от тях, да му позволява да ги разбира и да контактува с тях. Ако навреме бе срещнал някой мъдър човек, той щеше да обясни на Вадим, че всички момичета наистина са почти еднакви (но само почти), защото всички горе-долу по един и същ начин (но само горе-долу) изживяват процеса на порастване и социализация. Децата и юношите по много неща (но не във всичко) си приличат, но възрастните хора са абсолютно различни. Не можем да ги обобщаваме, като се стараем да намерим единна характеристика и да изведем единна закономерност. Към всеки възрастен трябва да се намери отделен ключ. Индивидуален.
Грешката на Вадим Бойцов беше, че той се бе опитвал да разбере жените изобщо и като не бе успял, бе започнал да се страхува от тях, защото бе решил, че по природа е неспособен да ги разбере. Когато животът го срещна с Анастасия Каменская, той неочаквано разбра, че жените не си приличат помежду си — също както и мъжете. А днес той се запозна с едно чудесно момиче и започна като глупак да го вписва в игрите, които бяха си играли с него зрелите, опитни кокетки. Да, какъв глупак излезе! Не я попита дори за името й.