Пред очите му отново застана отдалечаващата се стройна фигурка с дълго синьо-зелено палто, той си припомни нейното леко чипо носле с двете златисти лунички, късата й лъскава коса, ярките устни без никакво червило, гъстите й ресници, нейния звъннал от сълзи глас, когато му разказваше как хулиганите биели шестгодишното й братче, прелестната й усмивка, когато отказваше помощта му, защото бил уморен и трябвало да си почине. Толкова млада, толкова искрена, толкова… Истинска. Той най-сетне намери определението, което изцяло покриваше впечатлението му от онова момиче.
Да, той е глупак. Но трябва да я намери.
Форсира колата и полетя към Източния район. Естествено в училището вече нямаше никого, освен чистачката и портиерката. Вадим се мъчи почти час, докато убеди чистачката да му даде телефонния номер на директора. Директорът, напротив, се оказа много сговорчива дама, която лесно повярва на съчинената история как той седял на една пейка край училището и се запознал с едно момиче, как после момичето си тръгнало, без да забележи, че от книгата му изпаднали някакви изписани листове с текст очевидно от личен характер. Той би искал да ги върне, но не знае името й, знае само, че брат й се казва Павлик, учи в първи клас и на два пъти е бил бит от момчетата от съседното ПТУ.
— Да, знам за кого говорите — каза директорката, — но не съм сигурна мога ли да ви дам адреса им. Откъде да знам кой сте и какъв сте!
— А защо един адрес трябва да се превръща в строго пазена тайна? — Вадим се престори на много учуден. — Представете си, че съм някой престъпник, видял съм момичето и съм го проследил до дома му. Никой не ми е давал адреса, но щом съм замислил злото, пак съм го направил.
— Прав сте, общо взето — засмя се в слушалката директорката. — В думите ви има логика. Дайте слушалката на леля Зоя.
Портиерката леля Зоя внимателно изслуша указанията на директорката.
— Хайде! — изкомандва тя, след като затвори телефона.
Качиха се на втория етаж и тя отключи учителската стая. Свали от един рафт дневника на първи „б“ клас, отвори го на последната страница, където бяха вписани адресите и телефоните на всички ученици от класа.
— Ето, Павел Веденеев, запиши си адреса. А сестра му се казва Люба, и тя учеше в нашето училище, добре си я спомням.
Вадим бързо си записа улицата, номера и номера на апартамента.
— Ще си запишеш ли и телефонния номер? — попита леля Зоя.
— Непременно. Не е хубаво да цъфнеш в една къща, без да си се обадил предварително, за да поискаш разрешение. Лельо Зоя, може ли да се обадя оттук?
— Ами обади се — съгласи се портиерката. Щом директорката не й се скара, значи тя, леля Зоя, бе постъпила правилно, а щом е така, защо да се опъва? Нека момчето се обади, наистина в чужда къща не се ходи направо от улицата.
— Добър вечер — учтиво поздрави той, когато у Веденееви вдигнаха слушалката. — Може ли да се обади Люба?
— На телефона.
— Казвам се Вадим, днес седяхме с вас на пейката и чакахме Павлик.
— Познах ви. Как ме открихте?
Беше сигурен, че Люба се усмихна.
— Ще ви кажа. Люба, може ли да се видим?
— Може — с лекота се съгласи тя.
— Кога?
— Може още сега. Искате ли?
— Искам — отвърна той и почувства как сърцето му заблъска в гърдите.
— Къде се намирате? Далече ли?
— Не, в училището, където учи Павлик. Накъде да тръгна?
— Тръгнете покрай ПТУ-то, в посоката, в която тръгнах аз, спомняте ли си?
— Спомням си.
— След сградата на ПТУ-то ще видите градинка, после аптека, обущарско ателие, кръстовище, после висок дванайсететажен блок и после автобусна спирка. Точно на тази автобусна спирка ще се срещнем. След десет минути. Става ли?
— Вече тичам! — извика Вадим и затвори телефона.
След четири минути той стоеше на автобусната спирка. След още три минути от входа отсреща изскочи фигурка в дълго синьо-зелено палто и са затича през улицата към него.
— Радвам се, че ме намерихте — заяви тя без предисловия и погледна Вадим с грейнали очи.