— Наистина ли се радвате? — Той не можеше да повярва в щастието си.
— Честна дума. Много ме беше яд, задето не дойдохте да ни изпратите.
— Мен пък много ме беше яд, задето ми отказахте да ви изпратя — призна той. — Слушай — внезапно премина той на „ти“, — може ли да те целуна?
Те стояха на автобусната спирка и се целуваха. Дойде автобусът, слезлите от него пътници внимателно ги заобиколиха и се пръснаха по домовете си. После дойде още един автобус. И още един…
— Да вървим! — Той дръпна Люба настрани, по-далеч от спирката.
— Къде?
— Никъде. Просто да се поразходим. А ако искаш, да се разходим с колата. Оставих я наблизо, до твоето училище.
— А може ли да отидем до метрото и ти да ми купиш цветя? Много, много цветя. Може ли?
— Разбира се.
Те вървяха прегърнати, от време на време спираха и се целуваха. Вадим си помисли, че такова нещо му се случва за пръв път. Никога не се бе целувал вечер на улицата. Беше му се случвало винаги по апартаменти или в хотелски стаи и всичко бе пресметнато и предвидено предварително.
— Ей! — чу се някъде отстрани пиянски вик. — Любаха! Къде си тръгнала така?
— Да вървим по-бързо! — прошепна Люба и ускори крачка.
— Защо, какво има?
— Този ми е съсед от блока. Някога бяхме в един клас.
— И какво от това? — не разбра Вадим.
— Ами някога бяхме приятели с него, още в девети клас. Преди сто години. Но той, кой знае защо, смята, че има някакви права над мен. Голяма работа, целували сме се, но то кога беше… А сега съвсем е откачил, станал е алкохолик, все търси да се бие с някого.
— Любаня! — не млъкваше злобният пиянски глас. — Какво, ново гадже ли си хванала? Чакай бе, къде хукна, запознай ме, може да ударим по чаша с него, да обменим впечатления къде са ти най-сладките места, къде са най-меките…
Вадим рязко спря.
— Добре, ела бе, ела, копеле, сега ще обменим впечатления! — спокойно каза той и се обърна към посоката, откъдето идваше гласът.
От мрака изникна грамаден тип с тъпа пиянска физиономия. Вадим разбра, че боят няма да бъде сериозен. Онзи беше висок и як, но без тренинг, а от постоянното пиене реакциите и скоростта му отдавна се бяха изпарили.
— Вадим, недей! — чу той зад гърба си треперещото гласче на Люба. — Не се занимавай с него. Нали виждаш, пиян е, не знае какво говори.
— Кой не знае? Кой е пиян? — ревна бабанката.
В същата секунда той замахна, стиснал в ръка кой знае откъде взело се паве, а в следващия миг рухна на колене и изскимтя от болка.
— Да вървим! — изкомандва Вадим и отново прегърна Люба през раменете. — Как пък си могла да се занимаваш с такъв идиот?
— Ами кой да знае, че ще стане такъв! — въздъхна Люба. — В училище беше добро момче, отличник и между другото — шампион на района по кънки. После, разбира се, започнаха щуротиите, както става с всички на седемнайсет-осемнайсет години. После уж започна да му минава, вярно, попийваше, но не повече от другите. А през последната половин година направо се разбесня, не можеш да го познаеш, като че стана друг човек. Малко да пийне — и тръгва да търси на кого да разбие муцуната. Вечно ми досажда, нали живеем в един блок, нали ти казах, след осем вечерта гледам да не излизам.
— Заради него ли не излизаш?
— Не само, но и заради него. Ето, виж какво става.
Люба посочи някъде настрани. Вадим се вгледа и видя през клоните на гъстия храсталак мяркащи се сенки. След миг разбра, че трима или четирима младежи настървено ритат друг, паднал на земята.
— Около нас всяка вечер можеш да видиш такова нещо. Ту на една улица, ту на друга.
На Вадим му се стори, че агресията има мирис — тръпчив, остър, пронизващ цялото тяло мирис, излъчван от хора, понесли у себе си разруха и смърт. Той усещаше този мирис и към гърлото му се надигаше отвратително гадене. Сега всичко беше различно от сутринта. Пред очите му се редяха снимките, които му показа Каменская. Единият от разкъсаните трупове май е бил намерен точно в тази градинка. Господи, как живеят тези хора тук? Какви деца отглеждат? Ами че детската психика е нестабилна, именно на децата първо влияе това устройство, което са монтирали на покрива на Института и са скрили от всички страшния му ефект. Скрили са го, за да имат възможност да изработят прибор за повишаване боеспособността на армията. И са платили за това такава цена…