— Къде наблизо има телефон? — попита той. — Трябва да се обадя.
Те разпитваха Бороздин вече почти два часа. Бяха намерили твърде много улики, за да има смисъл да крои някаква сложна лъжа. Затова той просто мълчеше и само от време на време подхвърляше нищо незначещи реплики.
Настя се умори. Чувстваше, че започва да мисли по-бавно. От петък вечер, когато разбра, че на три пъти едва не са я убили, до този момент, вторник вечерта, бяха минали приблизително деветдесет часа. Деветдесет часа невероятно напрежение, страх, безсъние. Организмът й отказваше да съществува и да функционира нормално при този режим, той искаше чувство за безопасност, храна и сън.
— Повтарям въпроса си — монотонно каза тя. — Защо дойдохте у Надежда Андреевна Шитова?
Мълчание.
— Следващ въпрос: защо й казахте, че сте Генадий Иванович Лисаков?
Мълчание.
— Как ще обясните факта, че в куфарчето ви бяха намерени писма, подписани от Лисаков?… Откъде имате ампулата с калиевия цианид?… Кой документ за министерството разпечатахте на принтера на Лисаков?
Мълчание. Мълчание. Мълчание.
Тя разбираше, че утре всичко ще бъде различно. Утре пред нея ще седи не затвореният в гордото си мълчание доктор на науките, а човек, прекарал нощта в препълнена килия, където четирийсет души дишат, ходят по нужда, говорят, карат се, бият се, влизат в сексуални контакти, тормозят слабите и немощните. Утре той ще е забравил своята гордост и надменност. Но ако му позволят да мълчи до утре, ако го пратят в килията, без да изтръгнат от него най-важното, тя, Настя, ще полудее. Тя трябва да научи кой и защо се опитваше да я убие, няма да издържи още една безсънна нощ, прекарана в страх и напрежение. Затова упорстваше, задаваше му въпроси. Тактиката й беше проста: ще задава едни и същи въпроси, отнасящи се само за днешния ден, ще ги задава монотонно, еднообразно. А когато Бороздин притъпи вниманието си, когато научи всички въпроси наизуст и се отпусне, разбрал, че тя няма да го попита нищо друго, ще стовари върху него нещо неочаквано. Трябва само да измисли какво.
Бяха в кабинета на Гордеев. Самият Виктор Алексеевич седеше царствено зад бюрото си и внимателно наблюдаваше как Анастасия ритмично повтаря едно и също. Периодично я сменяше Юра Коротков и тогава Настя отиваше в своя кабинет, за да изпие набързо чашка кафе, да изпуши една цигара и да поседи няколко минути със затворени очи. А самият Гордеев не проронваше и дума.
— Откъде ви е известен адресът на Шитова? — за пореден път се включи в разпита Коротков и Настя с въздишка на облекчение излезе от кабинета на началника.
Още когато приближаваше към вратата на кабинета си, чу телефона да звъни. „Няма да вдигна“ — помисли си тя. Самата мисъл, че трябва да разговаря с някого, й се струваше непоносима. Пък и кой може да я търси в десет часа вечерта на 7 март в службата? Никой, от когото може да очаква нещо свястно.
Телефонът замлъкна и след минута зазвъня отново. Тя преброи петнайсет сигнала, преди настоятелният абонат да прекъсне връзката. Не можеше да е Льоша, защото Льоша сега си беше вкъщи и готвеше утрешния празничен обяд. Когато дойдоха тук след задържането, Настя веднага предупреди Чистяков, че ще бъде заета още дълго, а когато се освободи, тя ще му се обади.
Телефонът отново зазвъня. Тя търпеливо го изчака да млъкне и бързо набра домашния си телефон.
— Льошик, търсил ли ме е някой?
— Преди малко те търси Бойцов. Каза, че не можел да те намери в службата, имал някакво спешно съобщение за теб. Между другото в службата ли си или не си?
— Да, сега съм в моя кабинет. Льошик, ако Бойцов се обади пак, дай му номера на Гордеев.
Тя се стараеше да говори спокойно, но й идеше да крещи като луда, да си скубе косата и да троши чинии. „Глупачка! Идиотка! Защо не вдигнах слушалката?! Защо съм такава кретенка?! Ами ако той не се обади повече?“
— Е, какво има? — съчувствено попита Люба. — Не можеш да се свържеш ли?
— Дава свободно.
— Защо не опиташ отново след малко? Толкова ли е спешно?
— Много е спешно, Любаша. И много важно. Един ден ще ти разкажа всичко, а сега да не говорим за работа, бива ли? Нали бяхме тръгнали да ти купуваме цветя, да вървим тогава.
Те отново се зацелуваха в телефонната кабина. След известно време момичето си пое дъх и каза:
— Хайде, опитай още веднъж. Сега трябва вече, да ти провърви.