Вадим покорно пусна жетон в цепнатината и набра номера на служебния телефон на Каменская. Тя вдигна слушалката веднага, още преди да отзвучи първото позвъняване.
— Вадим?
— Да, аз съм. Един момент. — Той захлупи микрофона с длан и се обърна към Люба: — Излез, ако обичаш. Сега ще трябва да употребя някои нецензурни изрази и не ми се ще ти да ги слушаш.
Люба му се усмихна нежно и послушно излезе от кабината.
— Исках да ви кажа две неща — забързано и полугласно започна той. — Бороздин разработваше прибор за повишаване на агресивността в армията. Мерханов искаше да купи този прибор. Когато е научил, че работата върху прибора е спряна заради вашата намеса, Мерханов е дал команда да ви убият. Първата група наемници вече е излязла от строя, но не е изключено той да наеме други. Второ. В дома на Бороздин има вграден сейф, в който се намира делото на Войтович. Видях го с очите си преди няколко часа и го фотографирах. В сейфа е монтирано устройство, което автоматично ще унищожи цялото му съдържание, ако не се натисне един специален бутон. Имайте това предвид, когато ще правите обиска. Не оставяйте Бороздин сам да отваря сейфа, по-добре поканете специалист.
— Благодаря ви. Щом ми казахте това, значи сте в тежко положение. Какво мога да направя за вас?
— Можете ли да ми помогнете да се скрия?
— Мога. Вадим, за вас ще направя всичко, дори само защото на три пъти ме спасихте от смърт. Какви са условията ви? Готова съм да ги приема, каквито и да са те.
— Нямам условия. Просто ме спасете. Моите началници няма да ми простят, задето ви казах всичко това.
— Ами ако успея да ви спася така, че да не е необходимо да се криете?
— Все ми е едно. Анастасия, малко се познаваме с вас, но все пак ще ви кажа… Срещнах едно момиче и започнах истински да се страхувам от смъртта. Сигурно говоря неразбрано, но ще ви обясня всичко, когато се видим. Трябва да знаете колко много направихте за мен. Колко много означавате сега за мен. Ще ми помогнете ли?
— Разбира се. Ще направя за вас всичко, което трябва. Изобщо не се съмнявайте. Къде сте сега? Вкъщи ли?
— Не, на улицата.
— Можете ли да дойдете при мен, на „Петровка“?
— Кога?
— Веднага.
— Ще се постарая. След четирийсет и пет минути — кратко отговори той и затвори телефона.
Настя влезе в кабинета на Гордеев, като гледаше да владее лицето си и с нищо да не издава вълнението си. Юра Коротков продължаваше търпеливо да задава въпроси, а Павел Николаевич Бороздин продължаваше високомерно да мълчи.
— Виктор Алексеевич — обърна се Настя към Колобок, без да повишава, но и без да снишава гласа си. — Омръзна ми, уморих се и ми се спи. Къде е дежурният следовател?
— Как къде? В стаята на дежурната група.
— Нека вземе един експерт и поемни лица и да отиде в дома на Павел Николаевич, да извърши обиск.
— Настоявам обискът в жилището ми да се извърши в мое присъствие — неочаквано се обади Бороздин.
— Защо? — учудено попита Настя. — Вие изобщо не ни трябвате там. Не дай си боже да забравите да натиснете бутончето и тогава делото на Войтович ще изгори, както си е в сейфа. Много ще ме е яд. А вас?
Бороздин седеше с гръб към нея и Настя трябваше да се вглежда в лицата на Коротков и Гордеев, за да разбере улучил ли е целта нанесеният от нея удар. По капчиците пот, избили по слепоочията и плешивото теме на Колобок, тя разбра, че Бороздин е прекършен. Сега можеше да се махне. Не е хубаво един доктор на науките да се унижава в присъствието на жена, за бъдещите взаимоотношения с подследствения това не е много полезно. Не бива човекът да се лишава от чувството на собствено достойнство, в противен случай с него трудно се намира общ език, може да се постигне само робското послушание на бито куче.
Тя се върна в кабинета си и погледна часовника. Почти десет и половина. До идването на Вадим Бойцов оставаха още трийсет и пет минути.
Вадим излезе от телефонната кабина и се огледа. Люба стоеше на двайсетина метра от него и с любопитство изучаваше един театрален афиш.
— Обичаш ли театъра? — попита той, приближи и отново я прегърна.
— Обичам го — кимна тя. — Особено любовни пиеси. Е де, защо се смееш? Разбираш ли, Вадим, театърът е много типичен жанр за представяне на любовни истории. На кино може да се представи смела еротика и дори порно, защото актьорът е толкова отдалечен от зрителя, че у него дори не припламва чувството за срам. За литературата пък да не говорим, там героите са от хартия. А в театъра героят е съвсем близо, от първия ред можеш дори да го докоснеш, да почувстваш дъха му върху лицето си. В театъра еротика трудно се постига. Съгласен ли си? Ето защо театърът говори за любовта по съвсем особен начин. И винаги ми е ужасно интересно: а как ще го направят този път? Какво ново ще измислят в тази пиеса?