Выбрать главу

— Любаша, мила, трябва да тръгвам. Хайде да те изпратя до вкъщи и ще поемам по моите работи. А утре ще ти се обадя още сутринта. Или ти ми се обади, ще ми бъде приятно. Запиши си телефона ми.

Тя не се възпротиви, явно сметна, че е съвсем нормално, дето в първия ден от запознанството си те просто се разхождаха и прегръщаха около два часа.

Завиха зад ъгъла и отново се озоваха пред онази градинка. Вадим не успя да се опомни, когато пред него израсна внушителна група младежи, настроени твърде решително.

— Дръпни се! — успя само да каже на Люба и пъхна ръка в пазвата си, където в кобура беше пистолетът му. Но не успя да извади оръжието: скочилите отзад двама юначаги здраво го хванаха за ръцете.

— С нашите момичета се разкарваш значи! — заканително провлече вече познатият му бабанка — бившият съученик на Люба.

— Жора, престани! — извика Люба. — Как не те е срам! Спри се!

— Млък, уличнице, не сме ти давали думата. Ей сега ще откъсна яйцата на гаджето ти като листенца на маргаритка, а после ще ти разреша да си отвориш устата — гадно се разцвили той. След него на гадната му шега се разкикотиха и неговите приятелчета.

Хвърлиха Вадим на земята и някой силно го ритна в корема. Той успя да се извърти, за да намали силата на удара, после бързо скочи на крака. Но боят срещу десетина пияни разярени мъже никак не приличаше на класическата тренировка в спортната зала. В мрака, на малката полянка, заобиколена от дървета и храсти, Вадим нямаше възможност да маневрира. При поредния си скок надясно той болезнено удари рамото си и изстена. Някой от нападателите изгуби равновесие и рухна в краката му, повлече го подире си към земята. След това падане той не стана повече. Само със сетни сили успя да се свие така, че да защити жизненоважните органи. Дори не почувства последния удар, нанесен с масивен камък по незащитения му тил. Просто току-що беше жив, чуваше как отчаяно и страшно пищи Люба и изпитваше ужасна болка. А в следващата секунда вече нищо не чуваше и не изпитваше болка. Той умря.

* * *

Настъпи полунощ. Вадим трябваше да е пристигнал преди час. Защо го нямаше още? Отказал ли се е? Или му се е случило нещо?

Но колко уморена се чувстваше! Струваше й се, че тялото й навеки е залепнало за стола и няма сила, която ще може да я повдигне и накара да тръгне нанякъде. Толкова беше уморена, че нямаше сили дори да заспи. Нима остаряваше? Виж се само, героиня-любовница, накани се да ставаш булка на стари години.

Ами Миша Доценко — колко сили хвърли само, за да размърда паметта на Шитова, с какви усилия най-сетне я накара да му посочи със сигурност един от петимата заподозрени, който определено „не е онзи“. После, след мнимото арестуване на Лисаков, седя тихо като мишка в дома му да го пази. Когато си разпределяха работата — кой къде да стои в засада, кой да иде при Лисаков и кой — при Шитова, той дори не продума, нито с жест, нито с поглед не даде да се разбере, че би предпочел да охранява Шитова, а не Генадий Иванович. И то далеч не защото се бе влюбил до уши и не можеше да живее и минута без ненагледната си Надюша, а защото в такива ситуации човек винаги се надява повече на себе си, отколкото на другите. Когато един човек не ти е безразличен, започва да ти се струва, че никой, освен теб самия, не ще може да го защити и опази от нещастие. А стане ли така, че все пак го поверяват на друг и ти, знаейки, че скъпият ти човек е заплашен от опасност, си принуден да бъдеш на разстояние от него, именно тогава започват адските мъки, които не всеки има сили да понесе. Всяка минута, всяка секунда въображението ти рисува картини, коя от коя по-страшни, и ти обезумяваш от неизвестността, от невъзможността веднага, незабавно да разбереш всичко ли е наред, не е ли нужна твоята помощ. Но Миша издържа, силите му стигнаха да седи цяло денонощие в жилището на Лисаков и нито веднъж да не се обади на Шитова, защото такова бе нареждането на Гордеев. Кой знае колко ли бели косми се появиха през това денонощие в гъстата му черна коса? Ала веднага след като задържаха Бороздин, той благодари на Лисаков за помощта и гостоприемството и се завтече към Надежда. Откъде ли се вземат толкова сили у човека? Но — двайсет и седем години, младост…