— Нищо не разбрах — издума най-сетне, без да вдига поглед към баща си.
— Майка ти почина, синко — меко каза Павел. — И ние те осиновихме. Дойде моментът да ти го кажем.
Дима отново дълго мълча, докато асимилира чутото, като се стараеше да не поглежда Павел. Мълчанието ставаше тягостно, но Красников-старши не можеше да измисли как да го прекъсне, така че да не причини на детето още по-голяма болка.
— Ами баща ми? — попита Дима. — Кой е баща ми?
— Е, какво значение има, синко — ласкаво каза Павел. — Майка ти не е била омъжена и е напълно възможно баща ти дори да не знае за съществуването ти. Ние, Красникови, сме твоите родители. Поехме те още от самото ти раждане, носиш нашето име, живеем заедно вече петнайсет години, съгласи се, че не е малко. И ти си вече достатъчно голям, за да можем да говорим с тебе открито, без да те лъжем.
— Значи изобщо не съм ви роден син? — настоятелно попита Дима.
— Глупости! — отсече Павел. — Първо, Вера беше първа братовчедка на майка ти, тъй че имаме кръвна връзка. И второ, какво значи „роден“ или „нероден“? Роден ни е човекът, когото обичаме, който ни е близък и скъп. А че ти си ни близък и скъп, че с майка ти те обичаме — в това няма никакво съмнение. Тъй че ти си ни роден син в пълния смисъл на думата. И да не ти минава през ума нещо друго.
— Добре, татко — почти шепнешком отвърна момчето.
Павел стана от дивана. Той беше добър човек, но малко сух по характер и сега се смути, защото не знаеше какво да направи по-нататък.
— Сигурно трябва да те оставя сам, за да помислиш върху това, което ти съобщих — каза той колебливо. — Ще ида при майка ти, тя много се тревожи.
Олга стоеше в кухнята с подпухнали от плач очи и нервно подсушаваше с кърпа току-що измитите чинии.
— Е, какво? — втурна се тя към мъжа си. — Каза ли му?
— Казах му.
— И той?
— Не знам. Мисли.
— Но не плаче, нали? — разтревожено попита тя.
— Мисля, че не.
— Ох, господи — простена Олга, — защо така ни наказваш? Какво лошо сме сторили? Дано сега не се затвори в себе си, дано не се отдръпне от нас, да не ни сметне за виновни.
— Какви ги приказваш! — възмути се Павел. — Защо трябва да ни смята за виновни? Каква вина може да имаме?
— Знам ли каква? — Нажалено махна с ръка. — Може ли ги разбра човек какво се върти в главите им?
Тя започна да слага масата за вечеря, извади от хладилника тигана с пърженото месо, наряза хляб. След някое време плахо каза:
— Трябва да извикаме Димка за вечеря. А мен ме е страх.
— От какво те е страх?
— Не знам. Страх ме е. Не знам как ще го погледна. Защо ти не го повикаш?
Павел сви рамене и високо извика:
— Сине! Измий си ръцете и идвай да вечеряме!
Гласът му пресекна и прозвуча някак дрезгаво и фалшиво. Не беше очаквал толкова да се развълнува и смутено се усмихна на жена си.
Чуха се припрени стъпки, Димка се шмугна в банята и оттам се чу шумът на пуснатата чешма.
— Не се притеснявай — тихичко прошепна Павел на жена си. — Всичко ще бъде наред, сигурен съм. Постъпихме правилно. Ако сега бяхме премълчали, нататък щеше да става само по-лошо, повярвай ми.
Когато момчето влезе при родителите си, по треперещите му устни личеше, че то се притеснява не по-малко от тях. Мълчаливо седна до масата и започна да се храни. Олга и Павел преглъщаха трудно. Най-сетне Олга не издържа:
— Синко, много ли си разстроен?
Димка вдигна глава от чинията и плахо погледна майка си.
— Не знам. Май че не. Гледал съм на кино как деца изпадат в истерия, когато им кажат такова нещо… и изобщо… Сигурно и аз трябва да се разплача, а?
— Какво говориш, сине, не е нужно да плачеш. Та нали нищо не се е променило! Ти си оставаш нашият син, а ние сме родителите ти. А по филмите нарочно показват разни глупости — така, да се създава напрежение.
Павел доволно се усмихна. Така си и знаеше, всичко ще мине нормално, не се е лъгал в своя Димка. И в своята Олечка не се е лъгал.
— Сега нека ни се обажда който си ще — каза бодро, — вече не може да ни уплаши, нали?
Но радостта му се оказа прибързана, защото когато отново се обади след два дена, изнудвачът просто не повярва на онова, което чу от Олга.
— Абе вие за глупак ли ме имате! — нагло се разкикоти той в слушалката. — Как пък не съм ви повярвал! Нека синът ви да се обади и лично да ми каже, че знае — тогава ще повярвам.