— Да не закъснееш? — попита жена му и погледна часовника, докато си слагаше сребърните обеци. — Вече е осем и десет.
— Днес ще поработя вкъщи, искам най-сетне да завърша статията.
— Късметлия! — въздъхна със завист жена му. — Да можех и аз да си работя вкъщи! Все вие, мъжете, се уреждате така. Добре, аз тръгвам. Ако по някое време решиш да си починеш, вземи дрехите от химическото чистене, квитанциите са на хладилника.
— Ще ги взема, ще ги взема — добродушно отвърна той. — Като изляза следобед да разходя Елмаз, ще прескоча и дотам.
След като жена му излезе, той постоя още малко в кухнята, после отиде в кабинета, извади от чантата си книжата и ги подреди на бюрото. Статията беше почти готова, оставаше само да нанесе с черен флумастер формулите и да добави два-три абзаца с основните изводи. След час и половина приключи всичко. Препечата на машината последната страница с добавените фрази, подреди страниците и ги закрепи с цветен пластмасов кламер. После дълго гледа първия лист с напечатаното с главни букви заглавие на статията, под което стояха имената на четиримата съавтори. Позасмя се, отново взе флумастера и обгради едно от имената със спретната черна рамчица. Остана доволен от работата си.
Стигнала вече почти до сградата на Главното управление на вътрешните работи в Москва на „Петровка“, Анастасия Каменская тъжно си помисли, че май няма да избегне простудата. На първата локва, в която, кой знае как, хлътна до глезените, се натъкна още пред къщи, за втори път ботушите й се напълниха с вода, когато наближаваше метрото. Ботушите й бяха съвсем нови, но въпреки това течаха. Изглежда, на фирмите производителки и през ум не им минава, че със зимните кожени ботуши хората ще ходят до коляно във вода и кал. Обувната технология определено изостава от глобалното затопляне.
По целия път в метрото Настя чувстваше отвратителното жвакане в ботушите си, но на улицата реши, че и без това по-зле не може да стане, след като краката й вече са мокри, престана да гледа тротоара и изцяло потъна в мислите си. Това безгрижие я докара дотам, че за няколкото минути, нужни да стигне от станцията на метрото „Чеховская“ до сградата на „Петровка“, хлътна в локви поне четири пъти. Сега краката й бяха не само мокри, но и премръзнали.
Влезе в кабинета, смъкна ботушите и озадачено погледна стъпалата си. Чорапогащникът беше целият подгизнал, от него бавно се стичаха и тъжно тупваха на пода капчици вода. Тя заключи отвътре, свали си дънките, после чорапогащника и мъчително се зачуди какво да прави.
Някой натисна дръжката на вратата, после почука.
— Аска, отвори, видях те как дойде. Хайде, отвори, трябва да поговорим.
Гласът беше на Юра Коротков, приятел и колега на Настя, който я бе избрал за свой любим слушател и постоянно споделяше с нея любовните си изживявания, каквито никога не му липсваха.
— Не мога — отговори тя отвътре. — Преобличам се.
— Я стига, отваряй, няма да те гледам — настояваше Коротков.
— Ще минеш и без мене — спокойно каза Настя, извади от гардеробчето униформената пола, ризата и китела с майорските пагони. Лошото беше, че трябваше да обуе обувките на бос крак, но нямаше друг изход, не беше си създала навик да носи в чантата си резервен чорапогащник.
— Хайде де, Ася — хленчеше пред вратата Коротков и настървено дърпаше дръжката. — Ще се пръсна, ако не споделя с тебе.
— Почакай една минутка де — ядоса се тя. — Изтърпял си цяла нощ, ще потърпиш още мъничко.
— Не цяла нощ — продължи да настоява Юра, — току-що научих нещо и веднага се втурнах към тебе. Във връзка с Галактионов е. Е, ще отвориш ли?
Вратата веднага се отвори. Когато ставаше дума за работа, Анастасия Каменская забравяше приличието и сега застана пред Коротков по униформена сива пола, лекомислена бяла тениска, боса и със синя риза в ръцете.
— Влизай по-бързо — прошепна тя и отново заключи. — Казвай, какво се е случило?
— Преди малко Костя Олшански се обади на Колобок във връзка с Галактионов. Бях в кабинета, чух го с ушите си.
— Олшански ли? — учуди се тя. — Той пък какво общо има? Игор Лепьошкин води делото за Галактионов. Или са променили нещо?