Гордеев вдигна очи от листа, на който замислено чертаеше нещо, докато слушаше оперативния работник, и въпросително погледна Настя. „Ти в течение ли си? За какво говори той?“ — питаше погледът му. Настя едва забележимо кимна, сиреч: „Точно така, ако искате подробности — ще ви обясня после“.
— Не бива да обиждаш никого, това добре си го решил — поклати облата си плешива глава Виктор Алексеевич. — Но и не искам да ме будалкаш. Как смяташ да действате по-нататък? Как смяташ да разкриеш тази тайнствена сфера на дейност?
— Преди всичко смятам внимателно да анализираме всички налични показания, за да опитаме да извадим наяве дефектите на разпитите.
— Тоест смяташ да провериш дали не може да се измъкне нещо от онези, които вече са попаднали в полезрението ни? Искаш да се опиташ да провериш няма ли сред тези хора такива, които явно нещо премълчават. Правилно ли преведох думите ти на човешки език?
— Правилно, другарю полковник. Ние нямаме възможност да разширим кръга на проверяваните до безкрай, търсейки хора, които още от първия въпрос ще ни кажат всичко, което искаме да знаем. Смятам, че трябва да вървим по пътя на интензификацията, да се постараем по най-добрия начин да използваме наличните вече свидетели.
— Тъй.
Колобок обиколи присъстващите с тежкия си, немигащ поглед.
— Нашият уважаван колега Коротков е решил да ни организира тук малко просветно мероприятие, та дано зад словесната мъгла да скрие собствените си несполуки. Това е печално. Още по-печално е, че за толкова години работа в отдела той така и не е разбрал, че не е срамно да си признаеш несполуката. Точно както не би трябвало да е срамно да си признаеш грешка. Може и да е неприятно, но в никакъв случай не е срамно. Нещо повече — своевременното признаване на грешка или несполука ни оставя възможност да оправим нещата, а колкото по-късно го сторим, толкова по-малък е шансът да ги оправим. Повтарял съм ви това милиони пъти. Повтарял ли съм го?
Той отново обиколи с поглед всички в стаята.
— Да продължим — неочаквано кротко каза Колобок. — Всички, които работят по случая Галактионов, да останат след съвещанието.
Настя облекчено въздъхна. Ужасно й беше жал за Юрка Коротков, който доброволно бе поел удара върху себе си, но двамата точно бяха разчели хода си. Колобок трябваше да им натрие носовете, това беше справедлива във всяко отношение, макар че, разбира се, откъде можеха да знаят, че Лепьошкин не бива да се оставя насаме със свидетелки от женски пол! И че после не бива да се приема като чиста монета написаното в протоколите от разпитите на свидетелките. Още в края на първата седмица от съвместната им работа Настя бе почувствала, че с Игор Лепьошкин нещо не е наред, но си бе премълчала, смятайки, че човек, който почти двайсет години е работил в следствието, би трябвало да е развил достатъчен професионализъм, за да не смесва субективните си оценки и изживявания с фактите и доказателствата по наказателните дела. Пък и самият Гордеев — Колобок, никак не обичаше неговите детективи да се оплакват от следователите. „Ако не можете да намерите общ език с един следовател — не струвате и пукната пара като оперативни работници“ — не се уморяваше да повтаря той. Освен Настя и Коротков, с убийството на Галактионов се занимаваше и Миша Доценко и те тримата бяха разпитали колкото можаха повече хора, разкъсвайки се между това престъпление и поне десетина други. С останалите беше разговарял Лепьошкин. И ето го сега резултата… С една дума не им бе стигнал кураж, не бяха настояли на своето, когато трябваше, и сега си получиха заслуженото от Колобок. Но най-важното беше, че за половин час двамата бяха успели да съчинят сценарий, благодарение на който по време на оперативното съвещание на техния началник му просветна. Нали неслучайно той ги хока, хока, три им сол на главата и не щеш ли, мина на следващия въпрос, сякаш разговорът за Коротков и неговите несполуки изобщо не беше се състоял. И неслучайно нареди след съвещанието при него да останат Настя, Коротков и Доценко. Това означаваше, че и той си е спомнил за Лепьошкин и е разбрал, че неговите хора нямат вина. Те не си избират следователите. Именно той, началникът им, е виновен. Той трябваше навреме да се сети какво представлява Игор Евгениевич Лепьошкин и да даде на подчинените си строги инструкции, а не да чака те да си трошат главите, набирайки собствен печален опит.