Мисълта за смъртта. Тя се отделя от нощта, преминава през нещата, отеква в небето. На мястото на портиера се оголва обелиск, кулата на часовника изпраща секунди, тишината се слива с Времето. Земята е съвсем ненужна, два метра по-малко е все едно: ако мъртъвците отиват другаде, защо им са ковчезите? Но тогава не е ли всяка болница само място за забава: там умиращите са манекени, които имитират смъртта срещу страшната смехория на ланцетите, рентгеновите апарати и плювалниците. Би трябвало всеки по-добър умиращ да се възмути — подлите обаче започват да се забавляват — и оздравяват. Там им липсва тъкмо сериозното отнасяне към Нищото; а докторите вечер танцуват фокстрот с фалшивите си бради и пишат сантиментални рецепти. И, разбира се, всяка глупава дама умира трогателно сред белите легла, за удоволствие на всички, които мислят за друго нещо. А портиерът? Той започва сега основателно да мисли за това, което е — но отначало не знае що е то.
Портиерът стои пред вратата на кинематографа в най-тържествената си поза. Той поздравява внимателно всеки посетител и дига високо позлатения си жезъл. Йохимбу и Турф лудуват, светлините им се забиват във всички фасади. Тази вечер борбата започва всеки десет секунди, после настъпва две секунди мрак. Минувачите се спират, един мърмори: Нелоялна конкуренция, ала никой не го чува, дори старата мома се усмихва доволна срещу дъгите на витрината. Портиерът мисли: Сигурно е спечелила на борсата — днес има 700 пункта повишение. Той се кланя: Да Ви заема ли вестника? Ала отведнъж електрическият звънец раздира мрамора на колоните, пилее наниза си върху четирите отблясъка на първия цилиндър. Представлението започва, всички на касата, умолява се почитаемата публика да заповяда: най-интересният филм от областта на загадките, отровена след седем дни: смъртен сън!!!
Портиерът се кланя радостно, Йохимбу накрая подивява съвсем, всички минувачи получават билярдни топки под шапката си. Минават омнибуси, един мотор описва дъга срещу фасадата на банката — тогава пред портиера застава внезапно дамата от червената стена. Тя е все още в черни дрехи, кърпата е съвсем бяла, със седем върха на короната. Започнало ли е вече представлението, пита тя, де е касата? Портиерът шепне ужасен: Милостивата госпожа!… Той спира изплашен, търси шапката си, изпуща позлатения жезъл право срещу лицето на дамата. Вий сте нахален, вика му тя, двама стражари дохождат, тълпата пита какво се е случило, нечий глас казва тихо, но портиерът чува съвсем добре: Това е дамата с откраднатата чанта. Един стражар изважда бележник и започва да пише.
Вечерта портиерът се връщаше пиян. Каскетът откриваше половината на лицето му, едната ръка бе вцепенена, с изправени пръсти. Насреща стълбовете се кланяха, трамваят изскочи от релсите, велосипедисти задръстиха улицата. Портиерът вървеше упорито, мисълта му се огъваше в дъга, напрегната от хиляди мъки. О, боже, не я оставяй да загине, спаси я; ти си тъй милостив и виждаш страданието на всички ни: не ни я отнемай, спри времето, докато не е късно, премахни причината на всички неща — ти можеш, защото ти можеш — и нека бъде волята ти. Аз знам, може би аз съм несъвършен, грешен — ала тя ще умре и никой няма да й помогне. Ето белите легла, нейде в дъното на стаята, тя лежи и чака смъртта — и нейната уста къса окървавената възглавница; а аз съм пиян и не мога да погледна дори лицето й. Аз съм окаян, презрян — защо трябва да бъда портиер: о, да бъдех рицар, герой, за да я пазя винаги! Моят живот тогава ще мине на колене пред нея, пред леглото й — докато ту чувствува всичкия ми ужас, нейния!; и сега мен ме унищожава тайната, която знам: след седем дни тя ще умре. Не, не, ти няма да ни я отнемеш, не ни я отнемай, боже, ти, който всичко знаеш и всичко отминаваш: спаси я, господи, спаси я — а мене накажи завинаги, защото сега аз съм пиян.
Портиерът коленичи в ъгъла на някаква врата и снема каскета си. Минаващи го заобикалят, някой драсва кибрит. Две слугини говорят за санитарен автомобил, един неопитен младеж казва: Та това е портиер. Никой не разбира нищо, господинът с кожените ръкавици и цигара презрително тръгва, след него другите. Портиерът остава сам, коленичил върху каменното стъпало, далече бие часовник: три четвърти. Тогава портиерът шепне, треперещ с цялото си тяло:
— Ето всичката смисъл на нещата, ала този, който я разбере, изгубва своята мисъл. Аз трябва да бъда пиян, да не мисля за себе си, за да мисля за всичко. Но тези мисли са страшни и ме сродяват с ужаса на това, което стои във всеки живот, в моя собствен. Защото началото на всичко е без начало — аз виждам сега ясно страшната гримаса на първия Сън. От него е сътворен тепърва Адам — колко мъки е струвало да се разбуди за пръв път човекът!, — ала това може да го направи само един бог. Може би началото на всеки живот е Сънят, всичкият въздух на битието… на света. Този тъй тих сън: равен като безкрая, еднообразен като хаоса, безразличен като вечността. И ако цялата материя не е нищо друго освен съня на Нещата — тези гиганти, осъдени на вечна летаргия, вкаменени в протяжност, откъснати от времето. Защото сънят разкъсва тъкмо звеното на часовете им — и тогава Битието остава като страшен труп на нечия мъртва мисъл, безполезно оголена.