О, аз разбирам: има само две важни неща във всяко битие — пространството и времето. Пространство е моята шапка, а времето е моето пиянство. А когато заспя, едното и другото ми са безразлични. Чудото се състои само в едно: че се събуждам трезвен, с шапка на глава. Това показва само, че моята мисъл е несъвършена, ала дали за това всяко битие трябва да бъде несъвършено? Що е сън? — отричане на живота или възвръщането му към него самия? Тази сляпа сънна сила, дремеща във всички неща, за да ги извие внезапно в милиони пролети; ала тя знае да вкаменява жабите всяка зима, както вкаменява и мъртъвците. Де е нейният извор и нейното устие, боже, ти си винаги над нас, ала ти си ни дал тук само ужаса и невежеството; и ние всички сме портиери преддверите на живота — и вопием, съвсем безразлично дали имаме три златни нашивки на каскета си, или лавров венец: де е истината, кажи — а може би сега дамата в болницата знае това и умира…
Един автомобил мина съвсем безшумно, а вътре, изрязана за миг от празните зеници на светлините, портиерът видя черна дама, закрила очите си с бяла копринена кърпа: в един ъгъл е извезана корона със седем върха.
Пред клиниката бе празно, улицата се простираше тихо сред нагорещения асфалт. Портиерът се спря — насреща му две каменни чудовища застиваха в дъгата на портала; той натисна все пак медното копче на звънеца. После се пресякоха стъклени врати и стъпала, които се отразиха в тях; на дъното се губеха белите плочи на пода сред лака на стените. Портиерът се изкачи по двойната стълба, два никелови часовника брояха еднакво безцифрените квадрати — после той чу внезапно стъпките си и сърцето му заби страшно. Далеч се изви остър писък, електрическите вани клокочеха, обвити в пара, над вратата на рентгеновата стая пламна лампа. Една сестра запита спокойно, тогава портиерът каза едва чуто: стая VI.
О, ето тайната, може би сега зад толкова врати чакат спящи, победени смъртноболни: зад белите легла се натрупват ужаси, кошмарите на етера, летаргията на оперираните; после дохождат лекарите и питат, искат всичко да знаят, знаещи всичко — ала накрая всичкото става едно-единствено, еднакво: леглата, правилни и симетрични, шаблонизират завинаги страданието; тогава болните биха могли да викат, да паднат върху паркета, да късат етикетите над леглата — краят е винаги един, бял и остър върху черния квадрат на тайната: КРАЙ.
Защото стените прибират и заключват всички тайни в еднообразието на лака, в своята непроницаема чистота: портиерът чувствува отведнъж в душата си пуста еднаквост, скуката на невежеството. Но той иска да разбере все пак хипнозата на бялото — тази страшна заключеност на стените, отиващи една до друга, вечните бели коридори на Нищото. Сякаш той пътува сред безшумно, безумно отрицание, отблъснат в празни перспективи: тогава той върви, върви, все едно къде — вляво с римските числа, вдясно арабеските — дали една стая повече?, а вътре още един, все същият; може би разликата е само в мястото и тъкмо затова, че е навсякъде; а стаята VI е само случайна цифра.
Стаята VI е заключена отвътре, сестрата почуква внимателно, портиерът отдавна е свалил каскета си. Но вратата се отваря внезапно и на прага стои дама в бели дрехи; в ръката си тя държи черна кърпа с извезана сребърна корона. Тогава портиерът пита строго: Милостивата госпожа е още жива? Той търси в джоба си и намира сгънатите банкноти: Ето вашите пари, вземете ги — аз наистина съм подлец. Дамата обаче се усмихва, сестрата си отива, всичко е постарому; накрая портиерът влиза в стаята тихо, върху очите му блестят сълзи. Той хваща лицето си неуко, за пръв път — защо плачете, пита дамата и се усмихва; тогава той мисли, защото трябваше да знае всичко — и започна бавно разговора: а дамата отговаряше внимателно и тъжно, като светица.
— Кажете ми — каза той — защо трябва винаги да Ви търся, каква сте и защо ме преследва споменът за Вас като съвест. Аз не съм Ви направил нищо, може би Вие съвсем и не съществувате — и аз не мога да си обясня това. Коя сте, кажете.