Мохамед се замисли за момент. Той познаваше психиката на американците и разбираше тяхната арогантност. Беше ги виждал и в Бейрут, и на Западния бряг, както и в Афганистан, Ирак, Пакистан. Но знаеше и как да използва това в свой интерес. Капитализмът означаваше търговия — търговията беше размяна, а размяната беше древна като неговите предци бедуините.
Американците искаха информация, а той искаше да напусне това прокълнато място. Както гласяха лозунгите в затворническия лазарет: „Братко, последвай ме — истина, сътрудничество и скоро ще си у дома“. Мохамед обичаше да преиначава този призив така: „Братко, пътят за връщане трябва да бъде павиран с твоите пълни признания и безусловното ти сътрудничество“.
— Джафар ал Таяр — каза той накрая. Бившият боец от отрядите на талибаните говореше тихо, по-тихо дори от жуженето на вентилацията зад гърба му. Явно се безпокоеше да не го чуе някой отвън.
— Джафар Пилота ли? — попита Джейн. Тя говореше арабски толкова добре, колкото и Мохамед.
— Джафар Пилота. Джафар, който лети високо — летящият… да. Зависи от твоето тълкуване, разбира се.
— Не ми говори за друг самолетен заговор — засмя се тя. — Трябваше да измислиш нещо по-добро. Ако взимах по един риал за всеки самолетен заговор, за който съм чувала, щях да купя целия проклет остров. Не си хаби езика.
— Не, не — запротестира Мохамед. — Не говоря за самолети. Джафар ал Таяр е личност с голяма власт и е много уважаван. Заради това го наричат „пилота“ или „летящия“. Това е метафора… метафора за човек, заемащ високо положение, който може да контролира нещата от високо.
Редник Джейн взе магнетофона и го сложи в скута си. Беше провела десетки разпити със затворниците, опитващи се да изтъргуват безсмислени и нищо не значещи информации просто за допълнителна порция хляб. Но това звучеше по-сериозно.
— Кой е той? За кого става въпрос?
— Някои от медиите биха го нарекли военен ръководител или могъщ бизнесмен — продължи той. — Спечелил е доверието на останалите и разполага с голяма власт.
Мохамед се втренчи във вратата зад нея. Ако можеше да вижда през варосаните стени, щеше да зърне ширналия се на хиляди километри океан. Най-близката земя до този остров беше Флорида — разбира се, първо трябваше да се промъкнеш край злите кучета и картечниците. Това означаваше сто и петдесет километрово плуване в открития океан и почти никаква надежда за приятелски лица на другата страна. От лагер „Делта“ имаше само два начина за излизане: чрез сътрудничество или в ковчег от борови дъски.
— Дори не съм сигурен в това, което ти казвам — рече той. — Всичко, което знаем, е, че Джафар ал Таяр е надежда за мнозина от моя народ. Това е информация, която не се обсъжда в джамиите, на пазара или на чаша кафе. Не, това се шепне от ухо на ухо — като легенда. Като мит. И може би нищо повече.
Джейн се опитваше да разгадае лицето на мъжа срещу себе си и да разбере докъде стига истината.
— Вярваш ли в това? — попита тя накрая, надявайки се да изкопчи още нещо от отговора.
— Вярвам в Аллах — каза Мохамед. — Вярвам във волята му. Ако неговата воля е правителството ви да падне, то това ще се случи. Затова и всичките тези пазарлъци са безсмислени.
Жената се изправи и се приготви да си тръгне.
— Благодаря ти, Мохамед — рече тя. — Ще отбележа твоето сътрудничество в доклада си до началника на затвора.
— Не ме е грижа какво ще докладваш на началник затвора — каза Мохамед с усмивка. — Но има още нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което само аз мога да ти съобщя. Ако искаш да спасиш родината си, трябва да ми предложиш нещо в замяна… Нещо много по-ценно от свободата.
— Елизабет, сега не е време за празни приказки. Трябват ми реални предложения, а не само правителствени обиколки за демонстрация на сила.
Президентът на Съединените щати забързано изкачваше стъпалата от Ситуационната зала до Овалния кабинет. Още беше облечен в бялата риза и костюм на райета, които бе носил и предния ден. Подадоха му нова вратовръзка и той разсеяно си я връзваше по пътя.
За негово нещастие, а може би и на цялата страна, Дейвид Рей Венабъл допреди седмици бе само губернатор на Кънектикът, където не се беше сблъсквал с нищо по-заплашително от бюджетен дефицит. И като повечето лидери, несвикнали с истинска криза, той вече беше нарушил първото правило за реакция при бедствие: беше объркал водачеството с отговорността. Вместо да прехвърли властта и да си легне в подходящо време, той беше стоял цяла нощ, мъчейки се да разбере нещо повече от неясните подробности, появяващи се в новинарските емисии на кабелните телевизии. За разлика от Бийчъм, както и от повечето си старши съветници, лидерът на свободния свят навлизаше в ден втори от националната трагедия, без да е дремнал и минута.