— Никой не ме е следил — отвърна Джеръми и изскочи от кабината. — Казвам се Джеръми — добави той и протегна ръка, за да се здрависа с мъжа.
— Малачи — каза човекът. Беше около педя по-нисък от Джеръми и се движеше така, като че ли цял живот се бе занимавал с физическа работа. Възрастта му бе трудна за определяне заради дългата му брада, но сигурно бе трийсет или четирийсетгодишен.
Джеръми забеляза още двама мъже в далечния край на помещението, но Малачи не ги представи. Те прехвърляха някакви тежки торби от каросерията на малък камион „Райдър“ върху палета, поставени върху електрокар. Джеръми не можеше да прочете надписите на торбите, но по мириса безпогрешно определи съдържанието им като фосфатен тор, и то в голямо количество.
— Сега какво следва? — попита Джеръми, предполагайки, че никой от тези мъже няма време за излишни приказки. — Беше ми наредено да ви предам камиона. Само това ми съобщиха.
— А на нас ни казаха да го натоварим — каза Малачи. — Но сами.
— Да почакам ли? — попита Джеръми.
— Върни се към единайсет — викна единият от свещениците на Финеас през рамо. — Тогава някой ще ти каже какво следва.
Джеръми погледна часовника си. До тогава имаше три часа.
— Има ли тук наблизо място, където човек може да изпие чаша кафе? — попита той, но Малачи вече се бе присъединил към другите, за да им помага при разтоварването.
Направо чудесно, изропта наум Джереми. Трябваше да седи и да чака цели три часа, докато Елис и хората му се готвеха за опустошителния си удар.
„Дишай дълбоко — рече си той. — Не си единственият, който работи по тази операция“.
Снайперистът от ООЗ излезе навън в студената нощ, като таеше надеждата някой друг да е постигнал по-голям напредък.
Сирад надуши Хамър фена още преди да влезе в строго охраняваната Мозъчна лаборатория. От него се носеше остра, кисела миризма, която й напомняше за сирене „Стилтън“, киснато в оцет.
— За Бога, няма ли някъде наблизо душ? — попита тя.
— Има умивалня на д-д-другия край на с-с-сградата — каза вълновият теоретик, щастлив, че я вижда отново. — Но на т-твое място не б-бих се п-п-ритеснявал — миришеш с-страхотно.
Тя потрепери от този комплимент и хвърли палтото си на една маса близо до Рави, които работеше, седнал пред терминала си.
— Някакви новини? — попита тя.
— Почти нищо — отвърна той. — Какво каза Мичъл?
Сирад се усети, преди да отвори уста. Толкова дълго бе обмисляла намеренията на Мичъл, че не беше решила още какво да каже на тримата си партньори.
— Иска да продължим докрай — реши накрая тя — и да влезем вътре.
— Да проникнем в Агенцията за комуникации на Белия дом ли? — „Не мога да топя“ бе истински учуден. — Сигурно се шегувате. По-лесно е да се обясни произходът на вселената и да се дадат три примера.
— Джордън Мичъл да се шегува! — рече Рави.
— Мисля, че просто ви има доверие — каза им Сирад.
— Агенцията държи ключовете от замъка — протестира „Не мога да топя“. — Те контролират всички президентски комуникации, включително и кода за изстрелването на ракетите в случай на ядрена война. Имат най-сигурните комуникационни защити в света.
— Не, „Бордърс Атлантик“ има най-сигурните защити в света — поправи го Сирад. — И вие вече показахте, че можете да идентифицирате дори и опитите на Белия дом да проникне в нашите мрежи. Кой от вас вярва, че можем да пробием защитата им?
— А-аз, м-майната му… — рече Хамърът.
— Предполагам, че това означава „да“? — попита Сирад. Носът й рефлексивно се сбърчи от миризмата му.
— Той е вълнови теоретик — протестира Рави. — И нищо не разбира от тази работа.
„Не мога да топя“ също не беше оптимист.
— Проникването е едно — каза той, — но проникването, без да се показваме… съвсем друго.
— Нека погледнем нещата от добрата им страна — усмихна се Сирад. — Имаме на разположение осем часа, за да свършим това. А както показват анализите, след този срок вече не би могло да има някаква особена разлика…
— Ст-т-рахотно — викна Хамър фенът, който като че ли се беше запалил от това предизвикателство. — Ще се заема с м-малко м-м-математика.