— Как ще ни защищаваш? — попита Мади. Нея човек трудно можеше да излъже.
— Ела с мен.
Каролайн избърса сълзите от очите им и ги подкани да слязат от скута й.
— Вижте — навсякъде около къщата има сняг, нали? — попита тя. Те кимнаха, подсмърчайки, и я последваха до прозореца, гледащ към задния двор.
— Ами ако ни гледа сега? — попита Мади.
— Там няма никого, миличко, виждаш ли — посочи Каролайн към задната, покрита със сняг ливада. — Всички следи са само от вашите малки крачета. Пиратите имат големи крака. Ако някой е бил тук, щяхме да забележим следите му.
Логиката малко я поуспокои.
— Ами ако дойде, след като си легнем? — попита Кристофър.
— Аз ще стоя до вас, докато спите. И ако забележа големи отпечатъци в снега, ще знам, че пиратът е наоколо.
Каролайн отново показа на децата задния двор. Лунната светлина им позволяваше да виждат добре наоколо.
— Искам татко — изплака Мади.
— И аз, миличко, но нашият татко ме е научил как да се пазя от глупави, стари пирати. Те нямат работа в къщата ни и никой няма да ви отвлече в тайната си бърлога.
— Обещаваш ли? — попита Кристофър. Майчините уверения като че ли бяха свършили работа. Той долепи лице до стъклото и се вгледа в отпечатъците, за да се увери, че всички са само от малки крачета.
— Обещавам — каза Каролайн. Тя коленичи между децата, уверена, че те постепенно ще се успокоят, макар че самата тя ставаше все по-притеснена. — Обещавам.
Кристофър се извърна от прозореца малко по-спокоен.
— Добре, но коремчето още ме боли — каза той. — Но мисля, че…
Преди той да завърши изречението си, Мади изпищя така, като че ли самата Смърт се бе изправила пред прозореца.
ТРЯС!
Една ръка в ръкавица разби прозореца и сграбчи малкото момче за гърлото. Кристофър се опита да изпищи, но ръката задуши крясъците му и ги превърна в едва чуто мънкане.
Каролайн политна назад, но инстинктивно запази равновесие, криейки Мади зад себе си и дърпайки с всички сили пръстите, стиснали гърлото на ужасения й син.
Мади продължи да пищи, размахвайки ръце нагоре-надолу като падащо коте.
— Не, не, недейте! — Каролайн се чу как вика. Това бе отчаян вик на жена, разбрала, че децата й никога повече няма да повярват на нейните обещанията.
— Приготвила съм едно изявление и бих искала да го прочета — съобщи вицепрезидентът на четирийсет и осемте члена на пресклуба на Белия дом. Тя застана зад прочутата катедра „Синята гъска“ и си прочисти гърлото. — След това ще отговоря на няколко кратки въпроса.
Опита се да се съсредоточи върху бележките си и репортерите в залата, но фактът, че казаното на тази набързо свикана пресконференция ще се понесе незабавно в четирите посоки на земното кълбо, продължаваше да я тревожи.
— В три часа следобед, стандартно източно време, терористи отново удариха по три важни обекта на националната ни инфраструктура. Това са поредните варварски опити на враговете ни да прекършат волята на най-силната в света демокрация.
Бийчъм нагласи очилата си и се опита да вложи повече емоция в надрасканите на ръка върху малки картончета бележки.
— През последните два часа ми беше докладвано, че служители от Департамента за вътрешна сигурност и Федералното бюро за разследване са направили значителни разкрития по идентифицирането на хората, отговорни за тези атаки.
Тишината в залата изведнъж бе взривена от почти неконтролираните възклицания на близо петдесет от най-изтъкнатите журналисти в света, усетили вече миризмата на първата вестникарска страница. Те отчаяно искаха да зададат своите въпроси, но това беше вицепрезидентът на Съединените щати и изражението й не позволяваше своеволия. Въпросите трябваше да изчакат.
— Тъй като разследването продължава, не мога да ви предложа много подробности, но искам да кажа от името на президента Венабъл, че доверието на американския народ ще бъде оправдано. Ние вярваме, че убийците, причинили тези атентати, ще бъдат изправени пред правосъдието, преди да ударят отново.
Тя погледна към журналистите, които политиците приемаха по-скоро като човекоядни хищници, и свали очилата си.
Близо петдесет ръце се вдигнаха в същия момент. И почти едновременно петдесет гласа извикаха: