— Благодаря ви — каза Елис. — Това е всичко.
Тримата свещеници на Финеас излязоха през странична врата и отидоха да се обеззаразят, както предположи Джеръми. Телохранителят на Елис ги изчака да излязат, после улови погледа на шефа си и също напусна помещението.
— Значи още сме в график? — попита Джеръми, когато останаха сами, и кимна към току-що натоварения бетоновоз.
— Като че ли всичко е готово.
— Така разбрах и аз — каза Елис. Говореше тихо, през зъби.
— Нашите разузнавателни клетки ни уверяват, че всичко е готово.
Джеръми отново усети нещо — особена интонация, която беше научен да долавя по време на акция.
— Какво ще заповядате по-нататък, сър? — попита той. Преди полковникът да отговори, вратата в дъното се отвори и влезе още един мъж.
— Доста е оживено тук тази вечер — отбеляза Джеръми.
Кейлъб застана до баща си. Джеръми видя, че албиносът е свалил бинтовете от главата си и ги е заместил с черна превръзка на едното си око. Бледата, почти прозрачна кожа на мъжа блестеше в мътната светлина на гаража.
— Заповедите за теб се промениха — каза Елис саркастично. Той очевидно знаеше нещо. И двамата го знаеха.
Джеръми усети как адреналинът запрепуска из тялото му. Целият се напрегна и се почувства както при мисията в Йемен или Пуерто Рико, когато спасяваха заложниците, или като при удара в далечната индонезийска джунгла. Само че този път не разполагаше нито с пушка, нито с някакво друго оръжие — единствено със здравия си разум.
— Променени ли? Как? — Джеръми мушна ръце в джобовете си, за да не издават нервността му.
— Задържахме семейството ти — съобщи Кейлъб без повече обяснения. Думите сякаш подсякоха коленете на Джеръми, но той запази самообладание.
— Нямам семейство — каза той. — За какво говориш?
Кейлъб вдигна дясната си ръка и показа пропитата с кръв превръзка на едната си китка.
— Знаеш ли къде получих това? — попита той. — Докато измъквах сина ти Кристофър от хубавата малка къща в Стафорд. Жена ти крещеше като чистокръвна кучка, но после Сач я хвана и всичко се нареди.
Джеръми се хвърли към албиноса. Направи го съвсем импулсивно — и с един рязък удар под коляното го повали на земята.
— Спри, или те ще умрат — каза спокойно Елис. Той изговори думите тихо, почти шепнешком, но така те подействаха на Джеръми много по-смразяващо, отколкото ако ги беше изкрещял.
— Какво искате? — попита Джеръми, без да се отдръпва от Кейлъб, който с труд се изправяше на крака. Единственото око на албиноса беше станало още по-розово.
— Искам само да изпиташ дилемата на командира — каза му Елис. — Искам да усетиш какво е да избираш между най-скъпото за теб и добруването на тези, които си се клел да защищаваш. Дали ще се подчиниш на заповедите, за да спасиш семейството си, ако знаеш, че тези заповеди ще убият хиляди други хора? Или ще се откажеш от мисията си, знаейки, че ще избием любимите ти хора по най-жесток начин?
— Ти си абсолютно луд — каза Джеръми. В този момент философските дилеми въобще не го интересуваха.
— Няма нужда да ме обиждаш — озъби се Елис. — И не съм нито луд, нито болен: всъщност съм благословен с почти идеална яснота на ума.
Джеръми видя, че Елис държи полароидна снимка в ръката си.
— Преди трийсет години в едно проклето азиатско оризище получих просветление. Всичките ми хора измираха около мен. Самият аз бях прострелян на няколко места, кървях, бях объркан, уплашен, гневен… и изпълнен с ярост срещу врага, който някой политик беше определил за мен. Знаех, че ще умра и че никога няма да видя отново семейството си. И тогава се замислих за опрощението — дали господ щеше да ме вземе в рая, независимо че бях убил много хора.
Джеръми не обръщаше внимание на откровенията на Елис. Интересуваше го само снимката в ръката му.
— И той дойде при мен. Като нежен глас. Всъщност само като присъствие.
Кейлъб стоеше неподвижен до баща си, готов да го защити и при най-малкия опит за нападение.
— Бог ме изпълни с такава любов, каквато никога преди това не бях чувствал. Безкористна, самопожертвувателна и правдива любов към нещо по-голямо от моите собствени желания. Нямах представа какво означава всичко това, разбира се, освен че не ми е писано да умра в онова оризище. Същността на това просветление ми се разкри чак после, когато оцелях и се върнах към света.