— И какво имаш предвид? — попита Джеръми.
— С твоята безкрайна любов ти ще водиш хората, които си избавил, казва Светото Писание — рече Елис. — С твоята сила ти ще ги водиш към светата цел. Народите ще чуят и ще треперят; тревога ще обхване филистимяните.
Лицето му светеше от решимост.
— Филистимяните — черните богове на исляма, никога няма да се усмирят, докато не ни отнемат това, което ни е дарил господ. И наш дълг е да ги победим. Свещеничеството на Финеас е последната защита на Спасителя.
Кейлъб подаде на Джеръми фотографията. Бяха снимали Каролайн, свита на един тухлен под. Беше гола, само по бикини. Ръцете и краката й бяха овързани с тиксо.
— Индипендънс авеню номер сто — каза Елис и посочи камиона. — Ще трябва да откараш стоката до Капитолия.
Джеръми изпита огромното желание да приключи с всичко това тук и сега, но не беше възможно. Елис имаше много верни свещеници в укрепената база и те сигурно щяха да убият Каролайн и децата, преди той да ги е открил.
— Има един голям изкоп на Източната ливада — допълни Елис. — Строи се бункер, където да се укриват членовете на Конгреса при терористични атаки.
— Така или иначе ще ги убиеш — възрази Джеръми. — Ще взривиш камиона заедно с мен — за да изглежда като самоубийствена терористична атака, и ще ликвидираш семейството ми.
— Не бързам чак толкова — каза спокойно Елис. — Измислили сме нещо далеч по-продуктивно за теб. Все още очаквам от теб велики дела.
— Да бе, да — каза Джеръми с крива усмивка. — Не забравяй какво ми каза за риска, който се крие в очакванията.
18.
Събота, 19 февруари
02:17 по Гринуич
Президентски център за спешни операции, Белия дом
— Къде съм?
Мъжът, който преди три седмици се бе възкачил на президентския пост, се появи от разхвърляното подземно помещение напълно замаян. Идеално сресаната му някога коса сега беше разпиляна над челото. Под очите му имаше тежки тъмни торбички. Двудневна сиво-черна четина покриваше бузите и врата му. Морскосинята роба, която беше намерил до леглото си, бе добре пристегната около кръста му, но бе облечена наопаки.
— Това е ПЦСО, сър — каза един сержант от комуникационния център на военновъздушните сили, скачайки на крака. Пред вратата на спалнята стояха на пост двама морски пехотинци.
— ПЦСО ли? — попита Дейвид Венабъл, пристъпвайки в доста безличното на вид помещение, пълно с шумящи машини и изкуствена светлина. Беше достатъчно отпочинал, но все още замаян от съня. — И за какво служи това ПЦСО?
— Вие сте в бункера под Западното крило, Дейвид — обади се Андреа Чейз, която излезе от съседната стая и се насочи към него. Самата тя изглеждаше не съвсем спретната.
— Това е Президентски център за спешни операции, сър — добави младият боец от въздушните сили, който държеше незабавно да отговори на президента.
— Какво се е случило? — попита Венабъл. Той огледа помещението и хората във военни униформи, които изглеждаха прекалено заети. Не се мяркаше нито едно познато лице.
— Моля, обадете се в офиса на вицепрезидента и съобщете на г-жа Бийчъм, че президентът я очаква — нареди Чейз на морския пехотинец.
— Слушам, госпожо — отвърна той.
Чейз взе ръката на президента и се опита да надвика тракането на компютърните клавиатури, звъненето на телефоните и новините по телевизията.
— Добре ли сте, Дейвид? — попита тя внимателно.
— Мисля, че да — отвърна президентът. Очевидно той се опитваше да сложи в ред мислите си, да възвърне силите си. — Колко дълго съм спал?
— Нека влезем — каза Чейз и го въведе в съседното помещение, от което току-що бе излязла. — Бяхте на легло двайсет часа. Сега е петък вечер. Осемнайсети.
— Петък ли? — избухна той. После се опита да подреди хаоса в главата си и да си припомни как са го свалили тук, но не успя, и се помъчи да се хване за последното нещо, което си спомняше. — Ама нали… помня, че… беше понеделник.
— Ами… — започна да обяснява Чейз, но спря. В този момент каквото и да кажеше, нямаше да прозвучи смислено.
— Здравей, Дейвид — намеси се Бийчъм. — Как си?
— Събудих се в нещо като бункер с чувството, че ушите ми са запушени с памук и нещо е умряло в устата ми. А и не помня нищо от предишните три дни и…