Сътрудникът по националната сигурност скръсти ръце пред себе си и се обърна към министъра на енергетиката.
— Екипът ни в района на Капитолия смята, че сме открили откраднатите материали от Кентъки — каза министърът. — Не цялото количество, но една достатъчно голяма част от него, за да се образува съдебно дирене.
— Тъкмо се канех да ви го съобщя — подскочи министърът на вътрешните работи, развълнуван от факта, че може да предложи нещо на масата за обсъждане.
— Координирахме се с ФБР и ДВС да поддържат безопасно разстояние от заподозрените, но районът е много труден — продължи министърът на енергетиката. — Хубавото на радиоактивните изотопи е, че те трудно се преместват, без да оставят следа.
— Във Вашингтон ли са? — попита Венабъл. Беше предположил, че ще се появят тук, но не ги очакваше толкова скоро. — Сигурни ли сте?
— Да, сър. Анализаторите на ЦРУ смятат, че е най-вероятно да се поставят едновременно няколко „мръсни бомби“ в града. Припомнете си, че тези терористи търсят символичен ефект. Трябва да допуснем, че това здание ще е основната им цел.
— Има ли и нещо друго… Може би скакалци или чума? — попита Венабъл. „Може би, ако знаех, че нещата са толкова лоши, щеше да е по-добре да не ставам от леглото“ — помисли си той.
— Има и някой добри новини. Всъщност зависи от гледната точка — започна отново Хавлок. — Говоря за рейда на ООЗ срещу групата в Кълъмбъс. Е, може да се е оказал „черна дупка“ по отношение на тероризма, но изследването на хард диска ни даде достъп до някой от секретните сметки на принц Абдула. Сега ФБР и разследващите от Финансите ще могат да замразят някои от тези авоари и така да ни спечелят малко време.
— Но Абдула ще опищи света — прекъсна го Венабъл.
— В тесен кръг, може би — кимна Хавлок, — но не и публично. Тези сметки вероятно представляват опит да се измъкнат част от кралските пари, за да си създаде принц Абдула мощно предимство след смъртта на коронованата особа. Но той едва ли би искал да види тази история по „Ал Джазира“.
— Извинете ме — прекъсна ги един униформен морски пехотинец. — Г-н президент, Ситуационната зала има спешно съобщение за вас. КРИТИЧНО съобщение. Свръхспешно.
— Какво, по дяволите, пък сега? — изръмжа Венабъл и се отправи към вратата. — Матю и Андреа, елате с мен. Джералд, искам мнение за реакцията на ООН относно евентуален военен удар срещу Саудитска Арабия. Генерал Ошински, искам военен план на бюрото си до довечера.
— С всички възможни варианти ли? — попита военният.
— С всички.
Венабъл излезе с началник-кабинета и съветника по националната сигурност и остави другите да гадаят какви биха били последствията от „Всички възможни варианти“. Това не беше шифър — в пряк текст това гласеше, че президентът Дейвид Венабъл обмисля нанасяне на ядрен удар след повече от петдесет години въздържание.
Светофарът пред Джеръми превключи на жълто. Тълпа от среднощни посетители на баровете чакаше на тротоара да пресече; таксита се движеха хаотично в търсене на клиенти.
Няма да е много приятно, реши той и натисна газта. Големият дизелов камион се обви в облак черен пушек и се понесе напред. Искрящо белият мерцедес пред него намали на светофара, но Джеръми продължи да натиска педала и се насочи право към него, като го избута към претъпкания с хора тротоар.
Свистяха спирачки, виеха клаксони, пищяха хора. Огромната жълта бетонобъркачка се покачи върху скъпия мерцедес като трошачка на коли в автородео. Другите коли се пръснаха във всички посоки, удряха се с трясък, на асфалта се сипеха натрошени стъкла. Замириса на изгоряла гума. Джеръми с облекчение разбра, че няма сериозно наранени. До него спря една полицейска кола — синьо-червените й светлини хвърляха отблясъци наоколо. Районът около Капитолийския хълм беше фрашкан с полицейски коли.
— Шофьорската книжка и талонът — каза единият полицай, насочвайки се към вратата на шофьора.
Джеръми разглеждаше в огледалото улицата, опитвайки се да мерне „опашката“ си. Дали лично Елис го бе следил? И колко ли време му трябваше, за да разбере за злополуката?
— Начукай си го, задник — каза Джеръми. Той говореше тихо, със смирена усмивка, за да изглежда отстрани, че казва „Толкова съжалявам офицер“.
— Какво каза? — попита патрулният. Беше слаб чернокож с тънък като молив мустак над горната устна.
— Казах да се шибаш — усмихна се мило Джеръми. Опитваше се да прилича на подчиняващ се и спазващ законите гражданин. — Басирам се, че тъп негър като теб обича да се заяжда с белите момчета.