— Почакайте малко — прекъсна го президентът. — Фиу… Пиу Фиу. Не ми приличат на арабски имена. По-скоро звучат като азиатски, може би, индонезийски. Братя ли са, или нещо подобно?
Всички погледи се впериха в Олрид. Внезапно стана ясно, че именно той ще бъде изпратен за кафето.
— Хм… не сър, не съвсем — Директорът на ФБР се прокашля. — ФИУ е полицейското съкращение за „Фамилно име укрито“. ПИУ ФИУ означава „Първо име укрито“, „Фамилия укрита“. Знаем за тези личности само кодовите им имена. За повечето нямаме дори пълно им описание.
Въздухът в помещението като че ли се сгъсти. Никой не смееше да погледне към президента, който бе добил напълно объркан вид.
— Директор Олрид, аз съм президент на Съединените щати достатъчно дълго, за да знам къде се намира тоалетната хартия в Овалния кабинет. Но мислите ли, че би трябвало да знам всички тези съкращения, които ми подхвърляте? Говорете на английски!
Всички, с изключение на Бийчъм, почувстваха внезапна нужда да погледнат часовниците си.
— Не се тревожете за подробностите, сър — рече Хавлок. Той беше възвърнал по-голямата част от самоувереността си, която му липсваше по време на срещата на долния етаж. — Всичко, от което сега се нуждае страната, е сериозност и увереност. Както и от президент, способен да действа решително и да подкрепя твърдите действия. Все пак кой би могъл да разбере цялата тази шпионска бъркотия.
2.
Понеделник, 14 февруари
14:10 по Гринуич
Ранчо „Хоумстед“, Кървил, Тексас
Само три неща имаха значение за полковник Родерик Елис, наричан още Бък. Семейство, бог и родина. Но не задължително в този ред.
— Папи, папи! Погледни ме! — викна едно дете от заградения с не особено стабилна ограда корал. Най-голямата му внучка, шестгодишна лудетина на име Грейси, седеше на гърба на докараното вчера шотландско пони. Беше облечена в бяла пола тип „Гаучос“ и памучна блуза, а ботушките й, с големина на чаени чаши, тупаха от двете страни на понито. Тя бодро махаше с едната си ръка и здраво стискаше юздите с другата. Една миниатюрна каубойска шапка тип „Стетсън“ бе кацнала гордо над широко усмихнатото й лице. Приличаше на принцеса от родео, нетърпелива да получи по-голям кон.
— Язди го, каубойке! — викна в отговор полковникът на малкото си съкровище. Грейси приличаше много на красивата си майка и притежаваше увереността и енергията на таткото от Специалните сили.
— Слънцето ще е силно днес, полковник. Погрижете се по-добре за себе си.
Без да сваля поглед от Грейси, Бък Елис прегърна през рамо жената, отговорна за всичко това. Съпругата му с отдавна забравеното бащино име Патриша Маргарет Наш (винаги само Пат) му беше родила пет деца и му бе предлагала само и единствено отдадеността си — така беше през двайсет и деветте военни години, в единайсетте военни бази, в седемте страни, през безкрайните кръстосвания по моретата, както и когато загуби шестото им дете, докато той беше някъде „по работа“.
— Благодаря ти, скъпа — рече полковникът, връщайки се назад към празнуващите. Десетина дечурлига тичаха наоколо, лудуваха и пищяха между борове и декоративни лози, под цветните знаменца по случай рождения му ден. Неговите пораснали деца и техните съпрузи, съпруги и семейни приятели седяха покрай отрупаните с храна маси или стояха под лъчите на необикновено топлото за сезона слънце.
— Голяма гощавка си устроихме тук, нали? — изрече Елис, без да скрива гордостта си от голямото си шумно семейство.
Жена му — все още стегната и привлекателна за петдесет и осемте си години, го притисна силно към себе си и кимна. Всичко около тях — от конете и сгъваемите столове на поляната до всичките 360 декара на ранчото „Хоумстед“ — не означаваше нищо пред любовта им. Тя се радваше на ранчото, но не материалните неща бяха от значение. Важни за нея бяха преди всичко семейството и пречистващата вяра в Исус, която я поддържаше.
— Чудесно е, полковник. — Тя разцъфна в усмивка. — Не е ли прекрасно всичко?
Родени тексасци, те се бяха върнали в родния Кървил преди десетина години. Но не като пенсионери, а за да превърнат това, което беше останало от ранчото на прапрадядо му, в едно от най-добрите имения в околността, както и в изключителен тактически, оперативен и стрелкови учебен център, който обслужваше всекиго: от стари приятели от военната общност за специални операции до полицейските екипи за борба срещу тероризма и дори частни лица, желаещи да получат допълнителна подготовка. За него и семейството му „Хоумстед“ беше повече от дом, повече от място за работа. Беше начин на живот — призвание.