— Точно така, госпожо. Те са посочени от президента, без да са одобрявани от Сената поради съображения за сигурност. Ние ги наричаме господин и госпожа министър. Те имат същата власт като своите колеги, който работят във Вашингтон, във време на преход и изострена обстановка.
Бийчъм не си направи труда да го попита какво имаше точно предвид под термина „изострена обстановка“, защото внезапно й хрумна нещо друго.
— А как стои въпросът относно Конгреса и Върховния съд? Дали случайно не са дублирани и законодателната и съдебната власт? — попита тя.
— Оставям това за брифинга по въпросите на военновременните правителствени протоколи — каза полковникът. — Това е извън моята компетенция.
След тези думи мъжът, ръководил церемонията по посрещането на Бийчъм, изчезна, оставяйки вицепрезидента да обмисля положението. Въпреки новостите в този подземен свят на чудесата, „Място Седем“ беше крипта, която я отделяше от останалия свят и пречеше на мисията, която само тя можеше да изпълни.
„Добре, Елизабет — каза си тя, опитвайки се да свикне с флуоресцентната светлина. — Погребана си под половин километър солидна скала, докато президентът планира ядрена война срещу заплаха, която дори не разбира. Мислиш, че си много умна. А как ще се измъкнеш от това?“
Нямаше време за отговор. Още преди да е успяла да си отдъхне, полковникът се втурна с новини за още едно бедствие. От това, което й съобщи, малката стая — бункер й се стори безкрайно тясна.
Вашингтон осигуряваше питейната си вода от река Потомак, като водата се пречистваше от химикали, бактерии и остатъчни твърди частици и се дообработваше с добавки от хлор, флуор и калиев перманганат. После се насочваше към чешмите на потребителите. Това бе една внимателно наблюдавана и контролирана по научен път система, която осигуряваше на домовете, офисите и федералните сгради почти 1200 милиона литра всеки ден.
Полковник Елис беше запознат с този процес още от времето, когато работеше в Пентагона. Там бе виждал много антитерористични проекти, свързани с уязвимостта на водопроводите, но вероятността от химическо и биологическо заразяване се смяташе за слабо вероятна заради многобройните контролни инсталации, филтриращи и регулиращи водния поток. Именно затова специалистите се страхуваха най-вече от радиоактивно замърсяване. Според експертните доклади всеки, запознат с водопречиствателните станции и процедури, би могъл да внесе опасни изотопи след филтрацията на водата. Резултатът от подобно заразяване на затворената система би могъл да бъде катастрофален.
Сач не се интересуваше много от химическите процеси по пречистване на водата или от контрола на киселинността й, докато Оли шофираше по булевард „Макартър“ към водопречиствателната станция „Дейликарлиа“. Мислеше само за срещата с един от членовете на Клетка шест, който трябваше да им предаде последните две черни кутии със „светещ прах“, и за това как да ги пренесат, без да се изложат на опасното облъчване.
— Уха-а — каза партньорът му, сочейки към охраната на портала. Там стоеше самотен пазач — доста отегчена жена с двайсетина килограма наднормено тегло. — Ето я.
Сач пооправи възела на връзката си и се изправи в седалката.
— Добър вечер, полицай — поздрави той жената през прозореца, блеснал в най-любезната усмивка, на която беше способен.
Жената проточи врат, за да види какво има в буса без отличителни знаци.
— От кои сте, драги? — попита тя.
— От корпуса — отвърна Сач. Той измъкна една идеално подправена лична карта, върху която пишеше „Армейски инженерен корпус“.
— Намира ли ви се малко кафе в колата, скъпи? — попита тя. — Тук е по-студено от сърцето на курва.
Сач поклати отрицателно глава.
— Трябваше да се сетим по пътя — извини се той. — На излизане ще ти взема, и ще ти донеса.
— Със сметана и с три пакетчета захар. — Тя им махна с ръка да влязат. — И кажи на твоя дребен приятел поне да се опита да се усмихне. Няма да му се счупи лицето.
Сач чу как жената се смее зад тях, докато караха напред към водопречиствателната станция.
— Знаеш ли, права е — каза Сач. — Малко веселие от време навреме няма да те убие.
Каролайн Уолър се чувстваше гола и самотна, захвърлена върху бетонния под в тъмното празно мазе. Кристофър вече беше спрял да плаче, а Патрик спеше на корема й. Мади стоеше настрани и някак бе потънала в себе си.