Никой не му отговори. Сериозността на президентския въпрос ги бе накарала да онемеят.
Преди да стане свещеник на Финеас, Сач беше работил като техник към градската служба за поддържане на водопроводите и сега без затруднения се ориентираше из водопречиствателната станция на Вашингтон — „Дейликарлиа“. Макар и по-голяма от станцията в родния му град Бирмингам, тази инсталация работеше на същия принцип. Необработената вода от естествения източник — в случая река Потомак — течеше по големи водопроводи към басейните за утаяване, където се използваше силата на гравитацията, за да паднат твърдите частици на дъното на утаителите. Оттам водата минаваше през инсталация за пречистване, където — чрез допълнителните филтри за химическа обработка се добавяха всички нужни химикали: от флуор и раздробен варовик, до въглен, отнемащ неприятните миризми, и серен двуокис. Едва след това водата постъпваше в големите подземни резервоари, за да бъде разпределена към отделните квартали на града.
Сач знаеше, че това бе най-уязвимото място на системата. Всяка година военизираният Технически корпус доставяше в пречиствателните станции почти четири хиляди тона варовик, осем хиляди тона стипца, две хиляди тона хлор и четири тона меден сулфат за водоочистващите механизми. Изсипването на двете черни кутии, пълни с цезий на прах и кобалт на зърна за медицински цели, щеше да стане за няколко минути.
Като претендираха, че са инспектори по качеството на водата, свещениците от Клетка шест успяха да проникнат до автоматична инсталация за пречистване на водата. Инспекторите по принцип работеха сами, защото не искаха да издават по каква система правят своите проверки, и тъй като тези двамата имаха необходимите служебни карти и знаеха професионалния жаргон, никой не се въртеше около тях. Докато те изсипваха смъртоносните си добавки в инсталацията, редовната нощна смяна дори им направи каничка прясно кафе.
Добро кафе, помисли си Сач, докато сипваше една чаша за себе си и една за жената от охраната при главния вход. Имаше повод да черпи — след месеци подготовка бе завършил задачата си безпогрешно.
— Със сметана и две пакетчета захар — поръча той. Кофеинът беше единственият порок, който си позволяваше. Никога не бе посягал към нещо по-силно.
Джеръми загуби всички надежди за бързо бягство след огнестрелната рана в хълбока. Успя да ограничи кървенето, но само докато седеше в колата. Знаеше, че щом стане от мястото си и започне да се движи, раната щеше да се отвори отново, а и това щеше да стане, ако успееше въобще да излезе от колата — нещо малко вероятно. Кейлъб продължаваше да държи полуавтоматичния пистолет в скута си, скрит от погледите на околните, но смъртоносно опасен за спътника му от ФБР.
— Как разбрахте за нас? — попита Кейлъб, след като пътуваха десетина минути мълчаливо.
— Пари — отвърна Джеръми. Гледаше през прозореца и се опитваше да запомни маршрута. Познаваше Вашингтон, но главно от картите и адресите, които му бяха давали инструкторите от ФБР. — Направо няма да повярваш какво става, като размахаш петдоларова банкнота на паркинг за тирове.
Кейлъб не каза нищо. Емоциите му явно бяха също толкова бледи, колкото и кожата му.
— Наистина ли си мислиш, че господ няма да ти търси сметка? — попита Джеръми. Не че държеше да разговарят, но така се разсейваше и не мислеше за болката в хълбока.
— Господ ли? — рече Кейлъб. Предположението на Джеръми му се стори много смешно. — Та ние сме негови войни. Неговата ръка е насочена срещу филистимяните. Той ще ни награди с вечно спасение за това, което вършим.
— Убивате невинни жени и деца, за да отидете в рая, така ли?
— За да могат милиони други да живеят по-добре — възрази Кейлъб. Тонът му се промени чувствително. — Войната винаги е взимала своите жертви. Представи си колко много ще умрат, ако позволим на мюсюлманските кучета да продължат своя терор и да избиват хората по улиците. Докога ще се държим като християни и ще им позволяваме да растат между нас, да си проправят път в нашите общности? Мислиш, че ги е грижа за Америка, за нашия начин на живот? Те ни мразят до дъното на душата си и няма да се спрат, докато не ни избият всичките.
— И затова вие ставате като тях, така ли? — попита Джеръми. — Правите точно като тях, само че в собствената си страна, там, където те не могат да достигнат.
Кейлъб го погледна за момент и по лицето му пробяга усмивка.