Разбира се, това не беше първата му секретна операция и не за първи път му се случваше да убива. При подобна операция в Йемен миналата година на него и на ръководителя на екипа му — Хесус Смит, се наложи да елиминират няколко терористи. За съжаление между убитите имаше жени и деца. Джеръми все още се събуждаше изпотен, след като беше сънувал отново осемгодишното момче, излизащо иззад една завеса, здраво стиснало разваления „Калашников“ в малките си ръце, а в следващия миг тялото му отхвръква назад под тласъка на куршумите на Джеръми. Мъртво.
Двайсет и две, двайсет и три…
Джеръми разтърси глава, опитвайки се да прогони мрачните спомени. Мускулите му започваха да се наливат с кръв и това му напомни за тренировките, които толкова харесваше в Куонтико. Разбира се, точно там бе започнало всичко — там го включиха в елитния Отряд за освобождаване на заложници към ФБР, там преодоля двете седмици страховити учения, последвани от още шест месеца в Школата за нови оператори (ШНО) само за да го прехвърлят след това във флотската школа за снайперисти за още един месец „специализация“.
Трийсет, трийсет и едно…
След това последва мисията в Пуерто Рико, където терористи бяха отвлекли дъщерята на губернатора и щяха да я убият, ако не беше блестящо изпълнената операция от техния екип. Спомняше си как бе надникнал в дупката, където се бяха укрили заедно с момичето, и куршумите, излитащи отдолу, от тъмното. После се бе навел и бе отнесъл главата на стрелящия терорист с карабината си „М-5“.
Добра стрелба, бяха казали по-късно във ФБР при анализа на операцията.
„Да, добра стрелба беше. Поне беше по-добра от тази в Йемен — помисли си Джеръми. — Поне по-добра от тази, която можех само да наблюдавам от джунглата“.
Петдесет.
Джеръми направи няколко прочистващи вдишвания, понамести ръцете си на евтиния полиестерен килим и продължи.
Беше наблюдавал американците през окуляра на мерника си. Трима бели мъже, облечени със западни дрехи, трийсет — трийсет и пет годишни, с тридневни бради. И с бейзболните шапки на „Бас Про Шопс“. Когато бе казал това на Джейн, тя не го чу — вече тичаше през поляната.
Американци.
В началото не се случи нищо необикновено. Бойците от нападателния екип разделиха мъжете на две групи и ги накараха да коленичат. Пристегнаха ръцете им с белезници зад гърба и нахлупиха платнени торби на главите им. На всички, освен на Махар. Джеръми знаеше, че това беше техника, усъвършенствана в Ирак по време на войната. Специалният операционен екип, работещ с хората на ЦРУ, беше установил, че първоначалната дезориентация и последвалият страх значително помагат при разпитите на място.
Шейсет и едно…
На Джеръми му се стори нормално и тук, в джунглата, да се прилага същата процедура. Редник Джейн първо се приближи до Махар, коленичи до него и постави ръка на рамото му. Говори му няколко минути, той кимаше от време на време, но от позицията на Джеръми нямаше начин да се разбере какво й казва терористът.
След малко Джейн стана и се премести до втория индонезиец. Командирът на нападателната група — един сержант от „Делта Форс“, с прякор Французина, стоеше над него и мощната му пушка „М-4“ висеше отпусната в дясната му ръка. Французинът носеше камуфлажна униформа от времето на Виетнамската война, със запретнати ръкави, рейнджърска шапка и черни ръкавици.
Джейн не седна, а само приклекна, като че ли искаше да проведе съвсем кратък разговор.
Седемдесети две…
След известно време тя отиде към тримата западняци. Те стояха плътно един до друг.
Седемдесети пет…
Застана до този, който се намираше най-близо от лявата й страна, и дръпна платнената торба от главата му. Джеръми забеляза изключително бялата му коса и кожа и реши, че сигурно е албинос. Джейн му зададе няколко въпроса и си отбеляза нещо в малкия бележник, който бе извадила от джоба на якето си.
Седемдесет и осем…
След минута-две тя отново постави платнената торба на главата му и тръгна към Французина, с когото си размениха няколко думи. И в този момент нещата започнаха да се объркват.
Господи! — помисли си Джеръми.
Той спря упражненията си и примигна с очи, опитвайки се да прогони картините, които нахлуваха в паметта му.
Джордън Мичъл живееше, за да придобива. Всичко в неговия свят се свеждаше до простия въпрос какво още може да притежава и какво още може да купи — от компании, заграбени чрез подмолни преврати във фирмените управи, до тайни, събирани от правителствени източници и от „къртици“ в индустрията. И сега той бе изпълнителен директор и основен акционер в „Бордърс Атлантик“ — една от най-големите мултинационални корпорации в света, и човек, когото списание „Форбс“ класираше между петимата най-богати на планетата.