Джеръми чу как онзи затвори телефона. Обърна се към телевизионния репортаж за касапницата. Нещо здраво се беше объркало; нещо много по-голямо от това, което бе видял в джунглата. Празнотата в стомаха му подсказваше, че между двете събития има някаква връзка.
3.
Вторник, 15 февруари
00:55 по Гринуич
Национално летище „Рейгън“, Александрия, Вирджиния
Никой не обърна внимание на микробуса за почистване на фирмата „Мери Мейдс“, който се появи в снежната вихрушка и се насочи към високия луксозен жилищен блок на Медисън Роуд №21789. Шофьорът — мургав индонезиец, работещ нелегално със студентска виза, паркира на мястото за инвалиди. Загърна се в якето си и забърза към задната част на буса заедно със спътника си — бял мъж, който се представяше като Ралф.
— Аз вземе колцата — каза шофьорът, показвайки какво искаше да свърши другият мъж. Едва говореше осакатен английски и тежеше малко повече от метлите, които използваше, но всички в „Мери Мейдс“ твърдяха, че може да чисти тоалетни като за световно. — Ти носи торба за рамо.
Пътникът уви голям вълнен шал около лицето си, за да се защити от снега и студа, и нарами торбата.
— Студено е като цица на вещица, нали? — каза Ралф.
Това не беше въпрос — просто си бърбореше. Изчака шофьора да изтегли количката за чистене и го последва към дъното на величественото мраморно фоайе до бюрото на униформения портиер.
— Пиши се тука в списъка, къде, при кого — портиерът посочи една папка с твърди корици, където други посетители бяха оставили неразбираеми драсканици.
Индонезиецът се опита да покаже фирмената си лична карта, но портиерът въобще не му обърна внимание — оглеждаше влизащите само за да прецени колко сняг се е натрупал вън. Оставаха още два часа до края на смяната, пък и не се престараваше особено за мизерната заплата.
Пътникът махна шала от лицето си и започна да пляска с ръце и да потропва с крака, за да се посгрее малко.
— Ще трябва да манете камиончето — рече портиерът. — Мен не ме интересува, но гос’жа Ембри от №1411 винаги наглежда тия места за инвалиди. Ще се обади на полицията и ще ви скъсат гъза.
— Не се коси — усмихна се шофьорът и кимна. — Фирма плаща квитанция.
— Както кажеш… — сви рамене портиерът. Всички чистачи си приличаха. Никога не се интересуваха какво им говореше, дори и да знаеха английски, което не се срещаше толкова често. В повечето случай бяха китайци, мексиканци или пуерториканци, бъбрещи на своите непонятни езици.
Или руснаци — много руснаци имаше напоследък. Срамно беше да се гледа докъде ги бе докарало братството и равенството.
След тази размяна на реплики двамата професионални чистачи забутаха количката към асансьорите и влязоха в най-отдалечения. Шофьорът натисна дванайсети етаж и изчака докато асансьорът се задвижи нагоре.
— Какво ще кажеш, ако започна от №2110 — каза пътникът, когато вратите се разтвориха.
— Аз започва дванайсети етаж — съгласи се индонезиецът и вдигна мобилния „Некстел“, който фирмата „Мери Мейдс“ даваше на всичките си работници по почистването. — Звъниш как си готов. Аз качва.
— Аха — съгласи се пътникът.
Индонезиецът избута количката си от асансьора и изчезна надолу по коридора, търсейки тоалетните, определени за чистене.
След като вратата се затвори, белият мъж се качи осем етажа по-нагоре, излезе от асансьора и се насочи към служебния вход. Вратата не беше заключена и той изтича по няколкото стъпала до друга врата, водеща към големия, покрит със сняг покрив.
След минути вече бе до подветрения северозападен ъгъл на покрива. Наведе се през високия до кръста парапет.
От север нарастваше неприятен, оглушителен тътен. Мъжът вдигна глава и погледна към Вашингтон, който лежеше някъде там, забулен от вече отслабващата буря. След секунди го видя. От север, сякаш право към него, се приближаваха две огромни челни светлини, а после се появи и характерният нос на един „Боинг 747-400“.
Полет №176 на „Ер Франс“ от летище „Шарл дьо Гол“ като че ли висеше във въздуха, макар и да се приближаваше с около триста и петдесет километра в час. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне от небето заедно със снега.
Човекът от „Мери Мейдс“ остана безизразен, докато самолетът изръмжаваше покрай източното крило на високата сграда. Проследи с поглед изчезващите червени и зелени навигационни светлини, а после се наведе и отвори ципа на куфара си.