Политическото убийство, поставено извън закона от президента Джералд Форд със специалното разпореждане №12333, отново претърпяваше разцвет. Сега го наричаха „неутрализиране на цели от военно значение“, а предварително подготвеното екзекутиране на отделни личности попадаше в графата „военни действия в мирно време“.
А това, което най-много поразяваше Джеръми, беше липсата на анализ и на интерес. Като че ли никой не си задаваше въпроси относно законността на отделните действия във войната срещу терора. Нито Конгресът, нито медиите, нито дори средните американци. Това означаваше революция в държавните дела, промяна в колективната воля на една наранена демокрация. Някои неща трябваше да бъдат извършени; по-добре беше да потънат в забрава, отколкото да се иска разрешение и да се обсъждат на висок глас.
Новата философия си пробиваше път от Белия дом до бронираните зали за анализи във Форт Мийд и военновъздушната база „Болинг“; от кафенетата в Инид, Оклахома, до седмия етаж на Министерството на правосъдието във Вашингтон. Когато военните откриеха някого, определен като „терорист“, разпитите се водеха от ЦРУ и ФБР въобще нямаше нужда да се намесва. Когато от ФБР надушваха някой заподозрян, те не предаваха доказателствата в съда, а на звено за планиране на мисии към съвместното командване на специалните операции, което раздаваше правосъдие с пистолет „Кобра“ в ръка.
Смъртоносни тайни операции, помисли си Джеръми. Светът беше станал съвсем неразбираем за него. Свят на двусмислени твърдения и непрестанни клопки за истината, където бе най-трудно да прецениш своето собствено място.
— Дами и господа, капитанът дава знак за поставяне на коланите — обади се звънък женски глас. — Това означава, че вече се приближаваме към района на Вашингтон. Наредбите изискват пътниците да останат по местата си в следващите трийсет минути от полета, така че моля ви не ставайте, иначе ще бъдем принудени да насочим самолета към някое друго летище.
Джеръми провери колана си. Една от стюардесите мина край него и прибра недокоснатата храна.
— Не сте ли гладен? — попита изящната дребна жена. Беше леко гримирана и косата й бе тъй силно опъната назад, че й оставаше единствено да се усмихва. Върху табелка на Сингапурските авиолинии, окачена над дребната й лява гръд, бе изписано името й: Минг.
Джеръми поклати глава. Не, храната му бе убила апетита. Виновна бе пластмасовата вилица, с която правителството го задължаваше да се храни в самолета.
Лос Анджелис се надсмиваше над неспособността на Вашингтон да работи в лошо време, което бе, разбира се, донякъде нечестно обвинение, защото в Южна Калифорния рядко валеше дори дъжд. Но развлекателната индустрия твърде малко уважаваше гладните за цензура бюрократи от Вашингтон. Столицата беше град на тесногръди политици, а Западният бряг имаше своя програма. В крайна сметка кои срещи имаха по-голям отзвук в света — тези, които се провеждаха в задушните зали на Сената, или тези в Бевърли Хилс, придружени от звъна на чаши с шампанско?
Мъжът с пистолет в ръка обаче не приличаше на повечето калифорнийци. За него Вашингтон бе от особена важност. Беше цел. Макар че се намираше на пет хиляди километра разстояние, той беше неразривно свързан с населението и с непосредственото бъдеще на този град.
— Няма смисъл да вдигаме шум — рече той. До него, с вързани зад гърба ръце, седеше изплашен ислямски духовник, саудитец на име Ашар ал Баяд. От устата на арабина се стичаше слюнка, заради натъпканата там гумена топка. — Тези стени са добре изолирани. Никой няма да те чуе.
Мъжът с пистолета още веднъж провери как е завързан пленникът му — обикновеното конопено въже бе здраво пристегнало китките и глезените му. Не беше така здраво както металните полицейски белезници, които носеше, когато бе на служба, но затова пък щеше да изгори напълно при пожар и нямаше да остави следи от завързването.
— Извинявам се за неуважението, братко — каза мъжът с пистолета. — Но всичко е за доброто на каузата ни. Бог е велик. Ще видиш.
Без да бърза, нападателят отвори една голяма дървена кутия, в която имаше двайсет и пет килограма чешки „Семтекс“ — специални заряди, предназначени за производството на пехотни мини. Нагласи детонатора така, че да е сигурен, че устройството ще се задейства точно според плана. При нормални обстоятелства това количество експлозив можеше да унищожи всичко в диаметър от сто метра, но планът не беше такъв. Бомбата трябваше да „изфучи“ и да експлодира с ниска детонация — така щяха да се получат много пламъци, но слаб гърмеж.