— Дами и господа, президентът е готов да… — водещият започна встъплението си, но президентът го прекъсна.
— Мои американски сънародници — започна Венабъл, — говоря ви тази нощ с натежало сърце… но в съзнанието си търся справедливо възмездие.
— Е, добре започва — рече Джеймс, — много го бива.
Бийчъм кимна. Речите бяха най-силната му страна.
— Преди по-малко от двайсет и четири часа гнусни страхливци атакуваха сърцето на страната ни. Убиха невинни жени и деца. Те нагло търсят изгода от тези варварски актове. Демонстрират неправдата, злото, към които някои прибягват в името на религията.
Президентът изглеждаше угрижен, но пълен с решимост. Чейз грешеше за цвета на лицето му. Със свежата руменина по страните му, смръщеното му чело и здраво стегнатия възел на вратовръзката под остро издадената адамова ябълка, Венабъл бе телегеничен като холивудски актьор. Напълно подходящ за най-гледаното време.
— Много е добър, но някак не мога да му повярвам — отбеляза Бийчъм. — Не знам на какво се дължи точно, но ми звучи малко фалшиво.
— А пък аз вярвам единствено в теб и в добрия господ — усмихна се Джеймс полусериозно, полушеговито. — Но това, което те безпокои, няма нищо общо с външния му вид. Косата на нашия приятел е идеално сресана.
Снайперистът от Вашингтон усети самолета още преди да го види — долови приближаващия моторен тътен някъде откъм север. Той нарастваше бързо и изпълваше въздуха около него с нещо като далечно ехо от рев на планински звяр. По гърба му полазиха тръпки. Или просто му беше студено?
— Такава е божията воля — рече той на английски. Ревът се усили; приличаше на гръмотевица, търкаляща се по замръзналата повърхност на Потомак.
Снегът бе покрил всичко наоколо. Не се виждаше и снайперът, поставен на стойка зад парапета на покрива. 50-калибровият „Барет“ твърдо стоеше върху стоманената двунога и стабилно опираше в рамото му.
— Волята божия.
Той намести окото си зад студената гумена обвивка на оптическия мерник.
„Какво ли виждат сега другите стрелци в мерника си?“ — помисли си той. Но след миг огромната носова част на самолета се озова в центъра на окуляра му, точно в центъра на малкото черно кръстче и той забрави за всичко друго на този свят.
Джеръми нямаше нищо за четене, така че седеше и зяпаше през прозореца, докато самолетът се спускаше в зиналата паст на снежната буря.
„Татко си дойде!“ Джеръми вече чуваше възторжените възгласи на децата си и си представяше завръщането вкъщи. Като че ли сънуваше наяве. „Татко си дойде!“
Каролайн и децата щяха да го чакат на входната врата. Беше се обадил от борда на самолета и му се искаше някак да съкрати времето до желаната среща. Беше пропуснал толкова домашни веселби, докато летеше от мисия на мисия — не бе спирал дори за да почине или да смени дрехите си.
„Татко си дойде!“ — отново прозвуча в мислите му. Двигателите на огромния „Боинг“ ревяха остро, докато пилотът се опитваше да променя височината и посоката, за да се справи с лошите метеорологични условия.
Джеръми наблюдаваше снежния вихър, удрящ в замръзналия прозорец, и си представяше своята къща в едно от предградията долу. Знаеше, че пътищата ще бъдат истински кошмар, но едва ли щяха да го забавят много. Тази нощ нищо нямаше да се изпречи между непрекъснато пътуващия агент на ФБР и семейството му, което все още намираше начини да го обича.
Венабъл изглеждаше храбър, но загрижен. Гневен, но сдържан. Като най-добрите политици, и той се стараеше да не създаде впечатление за липса на достатъчно възможности за действие, макар че според ФБР и ЦРУ, а и според правителството, тази серия бомбени атентати може би беше само началото на нещо далеч по-лошо.
— Знаеш ли, малко е страшничко да стоиш зад завесите и да гледаш как Магьосникът дърпа лостовете — рече Джеймс, наблюдавайки речта по телевизията заедно с Бийчъм. — Иска ти се да вярваш на правителството си и на възможностите му, но като виждаш какво става всъщност зад сцената, почваш да се чудиш какво, по дяволите, все още пречи да се разпадне всичко това.
Джеймс беше работил достатъчно дълго във Вашингтон, за да разбира, че никой няма всички отговори. Политическото вездесъщие беше просто един мит. Лудост бе да се стремиш към него.
— Изглежда внушително, но когато нещата опрат до конкретни действия, ще си проличи, че е доста бос. Загазили сме, не мислиш ли?