Мади, най-голямата, го прегръщаше здраво, а Джеръми се мъчеше да прегърне наведнъж и тримата. Всяко от децата беше пораснало, докато бе отсъствал. Мади беше загубила още едно зъбче, а двете момчета бяха грижливо подстригани.
— По-полека, деца — каза Каролайн, която стоеше извън кълбото от прегръдки. — За бога, дайте на баща си възможност да диша, ще го задушите.
Джеръми погледна към нея с усмивка. Макар че не бе преставал да мисли за близките си, завръщането го изпълни с чувство на загуба и празнота. Не че новата среща със семейството му не го развълнува. Но това бе и преминаване от света на насилието в света на пълната невинност.
— Здрасти, мила — рече Джеръми. Той протегна ръка и придърпа жена си по-близо, за да я целуне. Тя се притисна към него и го прегърна.
— Господи, мислех, че пътуваш с онзи самолет — каза тя, така че децата да не я чуят. — Бях толкова уплашена. Какъв ужас.
Каролайн се бореше със сълзите.
— Сигурно още не ми е дошло времето — отвърна Джеръми шеговито. Целуна я по челото и я притисна още веднъж. Можеше да бъде както на летище „Дълес“, така и на националното летище „Рейгън“. Толкова пъти беше летял и през двете.
— Липсваше ми — каза Каролайн. Откакто се бяха преместили тук, тя многократно бе повтаряла тези думи и сега те й звучаха някак изкуствено.
— Знам, бебчо. Ти също.
Останаха така една дълга минута. Петимата Уолърови, сплели ръце на прага на типовата двуетажна къща в предградието на Стафорд — „Хамптън Оукс“. Макар че живееха тук повече от година, мястото все още се струваше странно и чуждо на Джеръми. Нещо като хотелската стая в Банкок, която бе напуснал преди няколко дни.
— Добре, добре, добре — каза той най-накрая, освободи се от колективната прегръдка и всички влязоха в просторното антре. — Хайде, да не замръзнете.
През последната седмица времето беше необикновено студено за Окръг Колумбия. Още по-трудно то се възприемаше от човека, прекарал предната седмица в джунглите на Югоизточна Азия.
— Какво ни донесе, тате? — попита Мади. Тя и двете момчета влачеха военната торба на Джеръми по пода и дърпаха дебелия й пластмасов цип.
— Ей, деца! — викна малко по-високо Каролайн. — Казах ви да се успокоите. Дайте на татко си възможност да се отпусне за минута, преди да почнете да ровите в нещата му.
Каролайн се опита да се усмихне на съпруга си — познаваше емоционалните му сривове. Понякога избухваше и от най-малки неща — играчки, разхвърляни из къщата, преместени мебели или ядене, което не харесваше за вечеря. Пренастройването не беше никак лесно и за двамата.
— Децата са ти направили торта и сладолед — каза тя предпазливо.
— Наистина ли? — усмихна се Джеръми и помогна на децата да отворят торбата му. — Но преди да отворим подаръците, искам още нещо…
Мади и Кристофър се ухилиха широко.
— Да призовем силата ли… — изсмя се малката.
— Хайде, татко? — отвори широко очи Кристофър. Знаеха какво предстоеше.
— Пригответе се да призовем силата! — викна Джеръми и усмихнат разтвори широко ръце. — Силов суплекс!
С тези думи той направи познатото движение, сграбчи всичките деца в мечешка прегръдка и ги завъртя около себе си. Стаята се изпълни със смях, писъци и звучни целувки.
— Нападение, напред! — викна Мади, като остана встрани, за да види своя подарък. — Кристофър нокаутирай го с прегръдка — викна тя.
Джеръми позволи на малкото момче да приложи хватката си и се търколи, преструвайки се, че губи съзнание. Децата наскачаха и започнаха да разопаковат подаръците си.
— Занесете тези неща в съседната стая, деца — нареди Каролайн и те помъкнаха разпокъсаните пакети. Тя се вгледа в съпруга си, все още лежащ на пода и се зачуди какви ли ужаси бе преживял този път. Косата му беше пораснала и бе загубила блясъка си: не го беше виждала така от години. Тъмносини кръгове обграждаха иначе искрящите му сини очи, а бузите му бяха покрити с тъмна четина.
— Винаги се обърквам в тази суматоха — каза той, щом децата излязоха. — Е, почти винаги.
Джеръми бръкна в торбата си и извади нейния подарък.
— Леле! — възкликна тя. Може би този път завръщането щеше да бъде различно.
Джеръми наблюдаваше лицето й, докато тя разопаковаше подаръка, но виждаше само пламъците от джунглата. Дори през заслепяващите мълнии на гранатите „Термит“ виждаше горящи в колибите мъже. Проливният дъжд постепенно бе измил локвите пролята кръв.