Отряди за бързо реагиране, експерти по взривовете, специалисти по обработка на веществени доказателства, екипи за спешна медицинска помощ, болнични служители и доброволци от „Червения кръст“ кръстосваха в ураган от мигащи светлини, сирени и свистящи гуми. Хора от Националното управление по безопасност на транспорта се отправяха към местата на катастрофиралите по всички възможни начини. Отгоре, над всички, в пустото небе над Западна Вирджиния кръжеше с един специално пригоден „Боинг 737“, наречен „Гейткийпър“, Вътрешният екип за спешна помощ, в очакване да му наредят къде да кацне.
Нищо от това не засягаше Джеръми Уолър.
Когато пристигна в помещенията на Отряда за освобождаване на заложници, разположен в един ъгъл на Академията на ФБР в морската военна база Куонтико, се обсъждаше един интересен факт: бяха разкрити трима мъже във връзка със самолетните катастрофи. И тримата бяха мюсюлмани; и тримата бяха открити близо до далекобойни, мощни карабини „Барет“ 50-ти калибър. Но само един от тях все още беше жив.
— Здрасти, приятел, кога се върна? — Фриц Лотшпайх видя Джеръми още на паркинга, който представляваше пълна бъркотия от коли, снежни преспи и тичащи хора.
— Преди около час — рече Джеръми и го потупа приятелски по рамото. — Напуснах страната само за няколко седмици и виж какво става.
Лотшпайх се засмя, издавайки нещо подобно на цвилене, и извади пропуска си за портала. Вътре в едноетажната постройка, прилична на завод, кипеше трескава дейност.
— Всички ръководители на екипи в класната стая — каза Били Лутър, сграбчвайки Джеръми, преди още външната врата да се бе затворила зад него. — Защо винаги изглеждаш така лайнарски, когато се домъкваш у дома?
Джеръми се ухили и последва Били в стаята за инструкции. Не за първи път чуваше подобни коментари.
— Уолър, радвам се, че се справи със задачата — каза мъжът, застанал пред стаята. Лес Мейсън ръководеше планирането на отделните мисии вече три години. Като бивш водач на екип, той бе участвал в повече мисии от когото и да било.
— Малко бях зает, шефе — усмихна се Джеръми. — Липсвах ли ти?
Командирът по планирането направи физиономия, наподобяваща усмивка. В това помещение различните чинове почти не важаха. Във времена като тези всичко се свеждаше до необходимостта да се изпълни задачата.
— И така, с какво разполагаме? — запита Мейсън, обръщайки се към разузнавача на екип „С-2“. Бившият участник в нападателни групи бе назначен на тази длъжност, след като се бе възстановил от тежка огнестрелна рана, която бе получил в Кабул, Афганистан.
— Какво имаме ли, шефе? — повтори „С-2“. — Ами, според главната квартира този път са ни хванали на тясно.
— Не съм те питал искаш ли адвокат! Питам те за проклетото ти име!
ПРАС!
Ашар ал Баяд се свлече от удара. Главата му се отметна назад, после клюмна на гърдите. Той отчаяно се опитваше да дойде на себе си.
— А-аз съм американски г-гражданин — едва успя да изрече той. Вече не усещаше пръстите и ходилата си. Когато говореше, от устата му течеше лига. — Не съм направил нищо лошо.
Първоначалната му убеденост вече го беше напуснала. Думите му нямаха никакво значение. Каквото и да говореше, тези хора не му вярваха.
— Дайте още вода — изрече един глас. Пленникът се закашля под силната ледена струя.
Баяд заклати глава напред-назад, като се опитваше да диша, но отслабналите му дробове се свиваха конвулсивно. Различни по големина изгаряния покриваха голяма част от голото му тяло и боляха непоносимо.
— Какво следва? — запита друг глас. Никой от тези мъже не се бе представил. Никой не носеше табелка с името си и не му бе чел правата. Въобще не беше като по телевизията.
— Къде е „Ансар инш Аллах“? Какво планирате след това?
Спряха водата, за да може да отговори, но той не го стори. Какво можеше да каже? Опитваше се да спре тракането на зъбите си. По това време в Лос Анджелис е доста топло, помисли си той. Сигурно го бяха вкарали в някакъв промишлен хладилник.
— Чуй ме добре, шибаняк такъв — рече първият мъж, — ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем. Рано или късно ще се разприказваш, повярвай.