— Ааааахххх! — викна Баяд, опитвайки се да изхвърли целия този кошмар от разума си. Трябваше да е лош сън. Но дали щеше да се събуди?
— Не знам нищо! — провикна се отново той. Гласът му беше станал малко по-силен. Викането изглежда беше единственият начин да накара гласните си струни да работят. — Вършех си работата, както всеки ден, и онзи мъж ме поведе под дулото на пистолета си. Държа ме в онзи бус, а после колата избухна и ме изгори. Аз съм жертва. Не съм направил нищо лошо. Аз съм натурализиран гражданин, заклет от Джордж У. Буш. Обичам Съединените щати.
Това беше истината. Но защо не му вярваха?
— Да ти го начукам, хръбльо — каза единият от мъжете. — Заслужи си го и ще си го получиш.
След тези думи спряха боя и излязоха. Баяд остана на стола — уплашен, гладен и премръзнал.
„Какво ще си помислят вкъщи? — почуди се той. — Сигурно много се безпокоят за мен.“
Главата му клюмна. Помещението миришеше на урина и плесен.
„Господ е добър — успокои той сам себе си. — Господ е справедлив и могъщ. Аллах Акбар.“
Президентът Дейвид Венабъл беше идвал тук само няколко пъти, но вече мразеше Оперативната зала. Целият този шум, неспирният поток информация — мразеше всичко, което засилваше клаустрофобията му; мразеше и начина, по който всички гледаха към него и очакваха отговори.
Отговори? Та той още не беше получил никакви що-годе смислени въпроси!
— Ще карам направо — рече той. Най-тесният кръг от неговите сътрудници го следваше по стълбите към Овалния кабинет. Кръгът растеше и се смаляваше през последните двайсет и четири часа в зависимост от напрежението, но ядрото му вече бе ясно очертано.
— Намерихме ислямски фундаменталисти и на трите места, така ли? Двама от тях вече са били мъртви, когато сме ги открили, но третият е все още жив. Така ли е?
— Точно така — съгласи се Олрид. — Той е дребен мохамедански духовник. Има лоши изгаряния — явно бомбата, която е смятал да постави, е избухнала предварително. В момента го разпитват.
Всички обкръжиха президента — директорът на ФБР, Хавлок, Чейз, Бийчъм и новият прессекретар — лъскава бивша репортерка от Си Ен Ен на име Ноа Ингъл.
— Двамата бяха открити до 50-калиброви полуавтоматични пушки „Барет“ — продължи Олрид. — Казаха ми, че тези оръжия са способни да пробият челните стъкла на „Боинг 747“, за които досега се предполагаше, че са достатъчно здрави. Само специалист в областта би могъл да знае това.
— Как, по дяволите, са успели да стрелят по нещо, което се движи с шестстотин километра в час? — попита Венабъл.
Крачеше решително, но постепенно забави темпото. Според Бийчъм той все повече заприличваше на неуморна акула. Изглеждаше внушително и много решително, но само докато е на крак. Ако спреше да се движи, сигурно щеше да припадне.
— Самолетите летят със значително по-малка скорост, когато приближават пистата — обади се Хавлок, който имаше разрешително за пилотиране на малък частен самолет повече от двайсет години.
Олрид заговори отново:
— Избрали са сгради на такива места, над които самолетите е трябвало да минат, за да се насочат към пистите за кацане — обясни той. — Това им е дало възможност за пряк насрещен изстрел. Хората от Отряда за освобождаване на заложници казват, че това не би затруднило опитен стрелец.
Венабъл влезе в Овалния кабинет и другите го последваха. Работниците бяха подредили кресла и канапета и сега се бореха с един орган с електрически помпи, за който президентът беше настоявал да се пренесе тук от губернаторската му резиденция в Кънектикът. Венабъл беше прекарал безброй минути на размисъл пред двуредната клавиатура и смяташе, че старинният музикален инструмент ще му е нужен и в новия кабинет.
— Внимателно, внимателно — излая той на работниците. — Това е хармониум марка „Истей“ от 1890 година, който прабаба ми е купила чисто нов в Братлборо, Върмонт.
Президентът се приближи и набра един-два акорда, но се опомни и се обърна към своя щаб.
— Стара семейна реликва.
— Трябва да обсъдим хода на действията си — започна началникът на кабинета, след като работниците напуснаха помещението.
— Какво! Трябва да поставим охрана на всяка сграда ли? — рече Венабъл и тръгна към катедрата си. — Искам да кажа, че има още много неща, които могат да бъдат направени в едно свободно общество. Вече сложихме охрана в самолетите. А сега, какво? Какво още бихме могли да направим?