— И как така вие от ЦРУ знаете по-малко за проект „Меджидо“ от един ислямски свещен боец, затворен в базата Гуантанамо, Куба? — прошепна Мичъл.
— Не сме сигурни, че той знае нещо — вдигна рамене Хох. — Но приликите между „Джафар ал Таяр“ и нашия проект „Меджидо“ са твърде близки, за да ги пренебрегваме. Единственият начин да отрием истината е да проследим този проект и да видим какво се е случило с тези дванайсет кандидати.
— Което означава, че този полковник Елис е още наоколо и знаете къде да го намерите, така ли?
— Да — кимна другият. — Проблемът е, че трябва да изберем личността, която да пратим след него, много внимателно.
Мичъл се замисли за момент. Можеше да прочете в очите на Хох, че шефът от ЦРУ вече е набелязал въпросната личност.
— Уолър ли? — попита Мичъл.
Хох допи кафето си и помоли за сметката.
— Имаме много малко време. Нашите анализатори смятат, че следващите атаки могат да започнат всеки момент.
— Но как? — попита Мичъл. — Уолър би се справил чудесно, ако го качите в някакъв самолет и го пратите в адска дупка на Третия свят, вода работи под прикритие в подобна операция е нещо съвсем друго. Ще трябва да се каже на ФБР за какво става дума и те никога няма да го освободят, без да получат сносно обяснение.
— Биха се съгласили, ако тази молба им бъде отправена от подходящия човек — рече Хох и извади от джоба си пари, за да плати сметката.
— Бийчъм.
— Да, сега е момент за спешни национални действия — каза Хох. — Смятам, че вицепрезидентът на САЩ има специални пълномощия и повече власт от теб, нали?
— Точно така, тя е по-добрият вариант — усмихна се Мичъл. — Нали затова я сложихме там.
Дейвид Рей Венабъл не беше живял достатъчно дълго в Белия дом и още не познаваше добре историята му. Във всяка стая и зала, из които се разхождаше, се пазеха неизличими следи от напрегнати за Америка дни — Червената стая с камината, откъдето Хари Труман беше следил атомната атака над Хирошима и Нагасаки; библиотеката, в която Джон Ф. Кенеди се бе молил по време на Кубинската ракетна криза; спалнята, през чиито прозорци Линкълн бе гледал към гробището „Арлингтън“, пълнещо се с мъртъвци на една нация, нападнала сама себе си.
И сега това беше негово — този дом, тази страна, това свещено доверие. Сега той се бе настанил в Зелената стая, където диванът и две тежки кресла предлагаха относителен уют. Черното кадифено въже, препречващо пътя на туристите, още стоеше на вратата.
— Достатъчно спокойно ли ще ти е тук, Елизабет? — попита той.
Това бе единственото, което можеше да направи, след като вицепрезидентът Елизабет Бийчъм бе отказала да замине. Ако се бяха спречкали в Овалния кабинет, влиянието върху персонала му щеше да бъде опустошаващо.
— Освободи костюмарите — каза тя.
Бийчъм нямаше намерение да обижда агентите от Сикрет Сървис, които следяха всяко тяхно движение откак избухна първата бомба в Атланта, но сега положението беше друго и тя предпочиташе да са сами — а и от малка бе научена да не се разправя пред подчинени.
— Моля — рече президентът, махна към началника на смяната и допълни: — Затворете вратата отвън и ни оставете за минутка, може ли?
Агентът, ветеран от две предишни администрации, помисли за момент и се отдалечи. В крайна сметка това беше Сикрет Сървис; понякога това, което не си видял, бе също толкова важно, колкото и това, на което си бил свидетел.
— Трябвам ти тук, Дейвид — рече Бийчъм, когато останаха сами. — Не превръщай проблема в такъв, каквото не е. Ще остана в сянка. Няма да стъпя в проклетата Оперативна зала, ако това ще те направи по-щастлив, но персоналът, който си довел, е съвсем нов във Вашингтон и хората никога не са се сблъсквали с нещо подобно. А аз имам опит.
Венабъл не виждаше смисъл да спори по този въпрос. Бийчъм беше работила като председател на Комисията по разузнаването към Сената преди, по време и след атаката от 11-ти септември. Малко хора във Вашингтон имаха по-добри източници, връзки или репутация.
— Въпросът не е в това, че не ценя опита ти — изстреля президентът. — Просто трябва да защитим правителството, ако нещо се случи. Както каза Хавлок, ние ще поддържаме пълноценни връзки с… където и, по дяволите, те закарат.
— Мериленд — съобщи му тя. — Наричат го „Място Седем“.
— „Място Седем“? Предполагах, че ще звучи като военен термин.