Толкова адски бури беше преживял! Трийсет години при военните, и всичките, без три от тях, в Специалните сили. Беше във Форт Браг през август 1964-та, когато президентът Кенеди възложи управлението на базата на полковник Донован. След това дойдоха войните. Първо беше Виетнам. Толкова пъти бе служил в Югоизточна Азия, че армията премести и семейството му в Тайланд, за да може да ги вижда поне през няколко месеца, когато си взимаше малка отпуска за възстановяване.
Май всичко беше война. Камбоджа, Лаос, Чили, Панама, Афганистан, Салвадор, Чечня, Филипините, Колумбия. Понякога се започваха безкрайни поредици от полицейски акции, нахлувания, потискане на въстания и мироопазващи мисии. Той наричаше това „ефект на доминото“. И винаги виновен беше някой друг.
Но това беше без значение. Задачата им беше винаги една и съща: да защитават Америка от всички външни и вътрешни заплахи. Комунизъм, тероризъм, хедонизъм. Не даваше пукната пара как го наричаха в Пентагона, той винаги знаеше истината: Единствено, което пазеше Америка свободна и сигурна, беше фундаменталната вяра в единния бог и спасителя Исус Христос. И евреите, и мюсюлманите, и целият безверен свят щеше да гние в ада заедно с всички, които се съмняваха в тази първа и последна истина.
Войник, шпионин или спасител, полковник Бък Елис беше посветил живота си на това верую.
— Вратата се разбива на „едно“ — викна той.
Двама мъже в черни десантни униформи „Ноумекс“ и бронежилетки се притиснаха до стената и насочиха автоматите си „МР-5“ към вратата. Точно под бравата Елис беше залепил малко количество пластичен експлозив С-4, за да симулира това, което специалистите по взривове биха направили, ако групата беше в пълен състав.
— Готови, поемам контрола.
„Контрола?“ — помисли си той. Възможно ли беше човек да контролира? Само Яхве, единственият праведен и всемогъщ господ, имаше някаква власт над този свят. Именно Яхве беше този, който замени непоносимата му младост с престижната военна кариера. Само Яхве му бе показал силата на вярата, единствения път. Единствено Яхве го бе водил към живот, за който си заслужаваше да се бориш.
— Пет… четири… три… две…
Елис възпламени заряда и вратата отлетя като царевична шума в ураган. Двамата мъже се насочиха към зоната на свръхналягането през облак дим и хукнаха по определените си направления.
— Две стъпки навътре, две стъпки встрани — беше им казал Елис по време на инструкцията в учебната стая. — Минете бързо през вратата. Трябва да избягвате този „вертикален ковчег“. Криволичете, за да объркате тези, които са оцелели след първоначалния взрив. Разчитайте на оръжието си. Поредица от изстрели към всяка цел.
Той беше станал легенда за хората от района. През последното десетилетие „Хоумстед“ се бе превърнал от малък тренировъчен пункт с двама инструктори в национално призната тренировъчна база с военни оръжейни специалисти, бункери, два хеликоптера, двукилометрова писта за бягане и упражнения, както и стрелбища, на които можеше да се използва всякакво оръжие, стига да беше по-малко от междуконтинентална балистична ракета.
— Има дори магазин за сувенири — беше казала гордо леля му, когато за пръв и последен път бе посетила имението. Бяха минали години, откакто нейният спиртосал се съпруг се бе запилял безследно.
Елис последва школниците си в къщата на ужасите, наблюдавайки движенията им, и си отбелязваше наум какво да използва по-нататък, за да ги превърне в наистина добри войни. Та нали заради това им преподаваше изкуството на войната.
Ръкопашен бой от близко разстояние (РББР) — този следобед; тактическо боравене с оръжия утре, а вдругиден — стрелба от нестабилни платформи. Всеки стандартен петдневен курс включваше най-основните тактически маневри на един малък отряд. За нещо повече се изискваше специално писмо от някоя агенция по опазване на реда и по-тлъст чек.
— Чисто!
— Чисто!
Двамата стрелци бяха изминали назначените си маршрути и отпуснаха надолу дулата на автоматите си, само толкова, колкото да покажат, че са свършили. Елис ги бе инструктирал да държат на прицел целите си чак докато господ завърши сортирането на мъртвите — за рая или за ада. Тези двамата, като че ли бяха схванали основната идея.