— Ричард? — обърна се Венабъл към държавния секретар. Ричард Краб.
— Нямаше да повярвам, ако не бях видял сам трансакциите — каза бившият посланик в Обединените нации, който Венабъл бе издигнал на настоящия му пост заради самообладанието и миролюбивия му характер. След управлението на последното правителство той се надяваше, че Белият дом под негово ръководство ще протегне доброжелателна ръка към останалия свят.
— Въпреки религиозните ни различия те бяха едни от най-здравите ни съюзници в Близкия изток. Или поне така изглеждаше от репортажите в новините и статиите във вестниците. Вече сте обсъждали това. Какво мислите?
— Мисля, че саудитците винаги са били наши съюзници само заради лична изгода — рече Бийчъм. От всички в Овалния кабинет тя знаеше най-много за двора на крал Сауд. — До атентатите в Риад преди две години те са преговаряли с нас винаги скришом, като са се опитвали да забаламосат разузнавателните ни служби с дребни трохички, без да развалят отношенията си с близкоизточните си съюзници. Говорят за поход срещу „Ал Кайда“, но не спират финансирането на пропалестински групировки: Хизбула, Бригадите на Ал Акша и тем подобни. Кой би гарантирал, че част от тези пари не са влезли в джобовете на групировки, които ни мислят злото?
Всички кимнаха в знак на съгласие.
— Защо не сме заемали по-твърда позиция към тях досега? — попита Венабъл.
— Петролът! — обясни лаконично Хавлок. — Какво друго?
Отново всички кимнаха в знак на съгласие и пак Бийчъм взе думата.
— Не бъдете толкова цинични, господа — рече тя, — защото такива заявления може и да вървят в предизборни кампании или на благотворителни балове, но истината е една: петролът е начин на живот за тази страна. Може да сме най-могъщата нация в света, но именно саудитците зареждат машините ни. Енергия, производство, транспорт… по дяволите, нали искате да топлите къщата си, да си миете зъбите, или да отидете с колата на пазар! Именно саудитецът ви зарежда с гориво.
— И защо сега? — попита Венабъл. — Защо сега подкрепят терористичните нападения срещу нас? Знаят, че можем да проследим парите им, поне дотолкова би трябвало да им стига умът.
Бийчъм продължи:
— Не е толкова просто. Саудитската кралска фамилия е колкото многобройна, толкова и нефункционална. Твърде много разточителни принцове, твърде малко средства за всеки от тях. Залогът е властта, управляващата класа усеща, че тъкмо днес трябва да играе картите си — докато все още може.
Повечето кимнаха утвърдително.
— Забележете какъв гняв породи фактът, че Джордън Мичъл им е продал онези телефони „Куантис“ — вметна Хавлок. — Трябва да се съгласите, че тукашните медии добре им размазаха физиономиите. И те са се уплашили. Срещнах различни намеци, че наследникът на короната се страхувал, че американското правителство се е обърнало срещу тях.
— Да, има добра причина за това — изрече мисълта си на глас президентът. — И знаете ли какво: не смятам да стоя със скръстени ръце, докато те свалят пътнически самолети над страната!
— Само минутка — обади се предпазливо Олрид. — Ние наистина имаме списък с паричните преводи, но не съм допускал и за секунда, че можем да свържем някого от саудитското кралско семейство с тези терористични актове. Това е разследване, не обвинение.
— Така е, но всички знаем, че няма дим без огън — каза Венабъл, разтривайки сърбящите ся очи. — Искам да разбера незабавно, когато откриете нещо, разбрано?
Той тръгна към вратата, мърморейки под нос:
— Защо, по дяволите, не можем да получим по чашка кафе тук? Толкова ли е трудно да се осигури чаша кафе за лидера на свободния свят?
После се запъти към Западното крило, викайки:
— Няма ля някой да ми направи чашка кафе?
— Сиера едно до Центъра, наблюдаваме движение в Бяло Браво — три — заговори Лотшпайх в радиостанцията си. Двамата с Джеръми лежаха зад един парапет и се взираха надолу през снежната вихрушка.
— Би било хубаво, ако можехме да им кажем по-точно какво представлява това проклето движение — оплака се Джеръми. — Шибаният сняг замазва всичко.
Откакто беше започнала бурята, беше наваляло повече от половин метър и небето не показваше никакви признаци за разведряване. Всичко, което снайперистите от ООЗ можеха да видят през едрите снежни парцали, бяха пет широки прозореца на втория етаж на сградата от другата страна на улицата. По целите стъкла имаше скреж, който само на места беше стопен от голите крушки, висящи вътре.