— А ти как би реагирала, ако загубиш любовта на живота си? — попита той. — Дали има човек, който да се е съвзел след подобно предателство?
На лицето му се появи усмивка, която трябваше да мине за дръзка, но беше по-скоро измъчена.
— Моля те. Вече сме обсъждали този въпрос.
Хамид се протегна и натисна всичките бутони до седемнайсетия етаж, за да забави слизането.
— Ти го обсъди — протестира той. — И то само за да ми кажеш, че не разбирам нищо.
— Знаеш, че имам много работа — рече тя. — Сега не е нито времето, нито мястото за подобни спорове.
Сирад извади от чантичката си гел за устни.
— Винаги имаш работата — оплака се той. — Никога не съм срещал толкова неспособна на любов личност, която се вълнува единствено от кариерата си.
Асансьорът спря най-после на седемнайсетия и Сирад излезе, без да отговори. Хамид я последва.
— Добър вече, г-це Мално, г-н… — започна мъжът на служебния пропуск, но не можа да продължи. Хамид бе сграбчил ръката на Сирад и я завъртя към себе си.
— Кога ще дойде подходящото време и място? — попита той. — Всичко, което искам да знам, е защо?
Сирад наклони за миг глава, после издърпа ръката си от неговата. Изглеждаше истински озадачена. Какво точно представлява мъжкото его и защо прави мъжете толкова чувствителни към отхвърлянето, помисли си тя. Любовта е само извинение на жертвите за слабостта им. Сексът е единственият честен и взаимно полезен елемент във всяка продължителна връзка. Защо не може да намери мъж, който приема и разбира това?
— Всичко наред ли е, г-це Мално? — запита мъжът на служебния пропуск. Както всеки друг в „Бордърс Атлантик“, той беше готов на мига да направи всичко, за да услужи на тази изключителна красавица.
— Всичко е наред — каза тя и разцъфна в заслепяваща усмивка, докато отвръщаше на пламналия поглед на Хамид. — Само че бихте ли ме отбелязали в списъка, за да ме пуснете да вляза. Изглежда съм си забравила служебния пропуск.
Вратата изщрака тихо и магнитната ключалка се отвори. Сирад загърби отритнатия любовник и се запъти към една дълга нощ, изпълнена с дори по-неприятни задължения.
Елизабет Бийчъм беше заспала на дивана в апартамента си в старата служебна сграда и агентът от Сикрет Сървис трябваше да я събуди, за да отговори на позвъняване от Овалния кабинет. Президентът бе свикал спешно заседание в Оперативната зала, защото ФБР разполагало с нова информация, която можела да се отрази върху националната сигурност и по-нататъшното обсъждане не можело да се отлага до сутринта.
Бийчъм плисна малко вода на лицето си, среса косите си и забърза да открие Джеймс. Намери го в кабинета му, където бе заспал на бюрото си, увит с палтото си.
„Четиридесет и четири часа — помисли си тя, едва-едва движейки се с малката кола на Сикрет Сървис по един тунел към Западното крило на Белия дом. — Два дни президентът не е мигвал. Колко може да продължи това, без да доведе до сериозни провали в ситуационния анализ?“
— Добре, ето ме и мен — съобщи тя на претъпканата и все по-задушна оперативна зала. — Какво, по дяволите, е толкова важно, че да не може да почака до сутринта, когато щяхме да сме с по-ясни глави?
Отначало никой не каза нищо. Хавлок се обърна към министъра на отбраната, който погледна директора на ЦРУ — Вик, а той на свой ред насочи поглед към Олрид.
— Преброяването на телата — каза най-накрая президентът.
— Преброяването на телата ли? — повтори тя. — Какво искате да кажете с това „преброяване на телата“?
— Броят на мъртвите е стигнал три хиляди сто двайсет и седем — каза Андреа Чейз. — Кабелните телевизии го повтарят непрекъснато. Това са официални данни: броят е надминал жертвите от 11 септември.
Бийчъм вдигна поглед и се засмя.
— И това ли трябва да обсъждаме в два през нощта? — попита тя.
— Това е огромна цифра — рече Венабъл. — Американският народ ще се събуди след няколко часа и ние трябва да сме готови с отговор. Андреа бихте ли ни съобщили подробните данни?
— Хиляда и седемнайсет убити в трите самолетни катастрофи. Около осемдесет процента от тях чужденци — каза началникът на кабинета. — Две хиляди сто и десет при трите експлозии; около осемдесет и пет процента американци. Искате ли отделните бройки по кризисните точки?
— Не, не… Това е напълно достатъчно — въздъхна президентът. Стоеше замислен, с ръце в джобовете. Огромното количество кафе, което бе изпил през последните два дни, го караше да трепери толкова силно, че бе започнал да се притеснява.