— Как върви разследването? — попита Бийчъм.
Фактът, че всички присъстващи щяха да стоят будни още една нощ, която бе изключително важна за възстановяването им, й подсказваше, че трябва да има и още нещо.
— Както знаете — отвърна Олрид, — тази нощ атакувахме едно място в Анакостия, за което подозирахме, че е свърталище на терористи.
— Подозирахте ли? — попита обвиняващо Хавлок. Личните вражди и настроения все по-често изплуваха на повърхността.
— Още изследваме документите и хард дисковете, които открихме на мястото — продължи безизразно Олрид, — но както изглежда, засега няма особени резултати.
— Какво? — излая Венабъл. — Вие казахте, че са терористи. Казахте, че са…
— Казах само, че са заподозрени — изрече със стиснати устни директорът на ФБР. В този късен час всички се чувстваха изнервени. — За нещастие установихме, че не са се занимавали с конструирането на бомби, както мислехме, а са изготвяли фалшиви кредитни карти.
— О, за Бога! — Хавлок захвърли писалката си. Всички наоколо го възприеха като малко прекалено театралничене.
— Тази група е имала твърде тесни връзки с радикалните джамии в Детройт, Лос Анджелис и Ню Йорк — опита се да обясни Олрид, — но се оказа, че просто са се опитвали да им откраднат парите. Всичко е било, за да пребъркат джобовете на мюсюлманите, а не за да раздават възмездие от тяхно име.
Никой не каза дума.
Джеръми се събуди от телефонен звън. Светлината на ранното утринно небе не проникваше през изкуствените пердета. Светлосивите тапети, мебелировката от изкуствено дърво и боровите рамки на картините правеха стаята да прилича доста на вътрешността на каравана. Изтощен от пътя, Джеръми бе спал дълбоко и отначало реши, че му се е присънило, но после телефонът отново иззвъня и той вдигна слушалката.
— Ало? — каза той механично. Нямаше и най-малка представа кой би могъл да го търси тук.
— Г-н Уолър? — мъжки глас. Служебен.
— Да.
— Добро утро, сър, обажда се Тейлър. Командирът на базата ми нареди да ви се обадя и да ви съобщя днешната ви програма.
— Добре — отвърна Джеръми. Протегна се и взе от нощното шкафче лист и химикалка. — Диктувайте.
— След петнайсет минути имаме обща среща в сграда дванайсет-седемнайсет. Брифинг в четири-нула-нула, тренировка в шест-нула-нула, психологическа подготовка в девет-нула-нула и храна в дванайсет. Вашите хора ще бъдат тук, за да уточните оперативния сценарий в четиринайсет-нула-нула, а в седемнайсет-нула-нула ще се върнем в симулатора до деветнайсет-нула-нула — когато е времето за вечеря. След това по програма е предвидено време за самостоятелна подготовка.
Джеръми успя да запише само часовете. Щеше да си спомни останалото, щом се разсъни.
— Ясно, записах всичко — излъга той. Часовникът показваше 2:29. Беше спал само един час.
— Отвън ще ви чака шофьор, който ще ви заведе до офицерската столова — каза мъжът, който се представи като Тейлър. — Кафето е силно, черно и горещо. Звучите така, сякаш имате нужда от няколко чаши.
Сирад закрачи по коридора покрай остъклените стаи, технологичните сектори и устройствата, свързани с работата на Отдела за сигурност. Джордън Мичъл бе наел повече от ръководния персонал на седемнайсетия етаж направо от различни агенции, свързани с военното разузнаване, и така беше създал „Заешката дупка“ — съчетавайки най-доброто от методите на Националната агенция за сигурност, ЦРУ и Агенцията за военно разузнаване.
— Ще можем ли да работим въпреки всичко? — попита тя. Хамид стоеше на крачка зад нея, вкиснат от враждебната размяна на реплики, но все пак запази професионализъм:
— Както казваш ти, Сирад, има си място и време за всичко.
— Добре — отвърна тя. — Най-вече за това, за което говорихме преди малко.
Двамата завиха наляво към един странно изглеждащ сектор, който беше ограден с високочувствителни електронни сензори.
Първоначално тези апарати, с форма на буквата Z, бяха създадени за ЦРУ и НАС. Наричаха ги „вълнови пътечки“ и действаха като „електромагнитен душ“, сканирайки минаващите служители за всичко, което можеше да служи като приемател, предавател или микрофон. „Заешката дупка“, заемаща голяма част от седемнайсетия етаж, бе изцяло бронирана с олово и други акустични буфери, като не беше допусната и най-малката възможност за проникване и шпиониране. Там бяха забранени магнетофоните, диктофоните, лаптопите, дори телефоните „Куантис“.