— Защо винаги, когато минавам оттук, имам чувството, че някой все се опитва да надникне под полата ми — усмихна се Сирад. — Добре, че днес съм с бельо, нали?
Хамид само поклати глава. Влязоха в голям оперативен център, построен от тиково дърво, зелено стъкло и хром. Монитори заемаха три от стените на осмоъгълната зала. Бели табла, прожекционни екрани, програми и часовници, показващи времето в различни точки на света, заемаха другите две. На останалите стени имаше прозорци с тъмни стъкла, гледащи към залите за съвещание на администрацията.
Компютърните терминали и работните клетки заемаха по-голямата част от центъра. От високия пет метра таван висяха заглушители на излишния шум. Подът беше с гумено покритие.
— Мениджърите по проекта да дойдат в сектор А1 — викна Сирад.
Хамид, човек на числата, преброи дванайсет души в централната зала на „Заешката дупка“. Трябваше да бъдат поне двойно повече.
— Къде са всички? — попита той. После една врата се отвори и въпросът му получи отговор. Вдясно от него остъкленият сектор А вече беше пълен със служители. Там бяха експертите, на които Сирад щеше да разчита да й дадат разрешение на проблема. И по всичко личеше, че вече са започнали да работят по въпроса.
— Е, с какво разполагаме? — попита тя, връхлитайки в стаята. Един спретнат „портиер“ затвори вратата след тях. — Искам да започнете отначало и да проверим всичко стъпка по стъпка.
— Това може да се окаже доста трудно — каза Рави. Вече беше покрил едно бяло табло със своите бележки, формули и чертежи. — Нещата малко са се променили от последната ни среща. Анализите показват, че става дума за нещо доста по-тревожно, отколкото първоначално си мислехме.
Сирад дръпна един стол и седна до мъж от азиатски произход — върху бялата му престилка бе избродирано името Лин. Имаше късо подстригана коса и червена лента „Найк“ която не скриваше напълно белезите по черепа му. Десетина от присъстващите се бяха настанили наоколо, въоръжени с листове и химикалки. Сирад не познаваше никого от тях.
— Открихме симбиотично намесване в захранването. — Рави посочи с лазерната си показалка към една от своите рисунки и посегна към кутия с безалкохолно „Фреска“. — Това повече прилича на опит за проследяване, отколкото на действително проникване. Като че ли някой проверява системата и изпробва защитата ни.
— Което значи, че още не са проникнали, така ли? — попита Сирад.
— Правилно — съгласи се Рави. — Все едно обирджия на влак да язди покрай вагона с парите. Проследяват потока данни, наблюдават различните аспекти на нашата инфраструктура, без практически да се опитват да проникнат.
Сирад се почуди на аналогията с Дивия запад, но откри, че й бе прозвучала някак плашещо.
— Е, това все пак е добре, нали? — попита тя. — Ако не са направили действителен опит за проникване в системата ни, може би не са успели да разбият кодовете. Знаят ли, че сме ги открили?
— Не мисля — каза Рави. — Във веригата „Куантис“ сме изградили свръхчувствителни контраразузнавателни механизми.
— Искате да кажете, че сме способни да ги видим първи, преди те да са ни забелязали, така ли? — попита Сирад.
— Точно така.
— Тогава, след като не са проникнали и не знаят, че ги наблюдаваме, какви са лошите новини?
Рави посочи един слаб млад чернокож мъж, който седеше точно срещу Сирад. Това, което я впечатли най-силно у него, не беше лошо оформената му афроприческа, нито тениската му с надпис „Не мога да топя в манджата“, не беше и химикалката, която постоянно подхвърляше между дългите си тънки пръсти. Той въздействаше на околните с изключително властния си поглед. По гърба на Сирад премина тръпка.
— Това е проба, извършвана от посветен — започна твърдо черният мъж с изтънчен британски акцент. — При всяка кодирана размяна както изпращача, така и получателят трябва да имат код за достъп. При системата „Куантис“ обаче говорим за милиони абонати, което изисква съвсем нов подход.
— Вие не може да дадете на всекиго такъв код — съгласи се Сирад. — Трябва да го вградите в системата.
— Правилно. Така достъпът до кодовете намалява до много малка общност от хора, пазещи ключовете към системата.