Досега.
Последните разузнавателни данни сочеха, че бивш полковник от Специалните сили на име Елис беше събрал доста от тези вътрешни терористи и ги обучаваше в едно ранчо в централен Тексас, наречено „Хоумстед“. Джеръми беше чувал за това място, защото по ирония на съдбата част от снайперистите в ООЗ бяха започнали обучението си именно в тази школа.
На пръв поглед задачата изглеждаше проста, макар и не много лесна. Джеръми трябваше да проникне в групата, да се запише в школата и да убеди Елис, че е всъщност свещеник от Финеас. Тъй като в това братство нямаше официално членство, всеки можеше да претендира за такъв статут, но, разбира се, Джеръми трябваше да посочи и някакво доказателство: някакъв акт на насилие например, извършен през последните пет години. Единственият проблем беше, че въпросното престъпление можеше вече да фигурира в „трудовата биография“ на някой истински свещеник.
От това, което Джеръми бе разбрал по време на предварителния инструктаж, и най-малката грешна стъпка можеше да доведе до насилствен и внезапен край на операцията му. И на живота му.
— Запознат ли сте с програмата? — попита последният от поредицата инструктори.
Джеръми познаваше този мъж като началник на поделение под прикритие на ФБР в Куонтико. Казваше се Сергей Андропов и вече си бе запазил място в историческите хроники на Бюрото с успешното си проникване сред руските банди в Ню Йорк въпреки хилядите трудности. Там бе загубил лявата си ръка и за малко да загуби и живота си при сблъсък с един от „чистачите“ на бандите. Освен това се беше пристрастил към хероина. Работата под прикритие често водеше до подобни сривове.
— Не напълно — рече Джеръми. Обикновено презокеанските му мисии не бяха придружавани от служебни тренировки.
— Добре, тогава имате двайсет и четири часа, за да се приведете във форма — рече другият. В гласа му все още се долавяха остатъци от руския акцент. — Първо трябва да поработим по новата ви самоличност.
Андропов измъкна една картонена папка от старото си дипломатическо куфарче „Самсонайт“ — подобно на тези, които Джеръми беше виждал да носят ветераните от времето на Хувър.
— Новото ви кодово име е Джеръми Уокър — едрият руснак се засмя при споменаването на героя от любим стар филм.
— Уокър ли? Не е ли твърде близко до собственото ми име?
— Така е по-добре — като използвате име, близко до вашето, ще сте по-защитен, ако случайно някой ви познае и ви повика на обществено място — обясни му Андропов. — Винаги е по-добре да си близо до истината. Така не можеш да се провалиш толкова лесно.
Андропов подаде на Джеръми папката, съдържаща подробности за новата му самоличност.
— А нещо повече за полковник Елис и групата му? — попита Джеръми, прелиствайки досието. — Ще имам нужда от още информация за тези свещеници на Финеас и за техните…
— Всичко по реда си — рече Андропов. — Сега научете собствения си живот. После ще се съсредоточим и върху другите.
8.
Сряда, 16 февруари
10:05 по Гринуич
Зала, „Джеферсън“, Белия дом
Саудитският посланик пристигна с черна лимузина с дипломатически номера. Двама униформени служители от Сикрет Сървис го придружиха до официалната приемна, където президентът се бе отпуснал в едно кресло и пиеше ледена вода.
— Господин посланик — приветства Венабъл госта си и се изправи, без да съзнава, че си бе развързал обувките, за да облекчи преуморените си крака, и после така и не ги беше завързал отново. — Много мило от ваша страна, че дойдохте в този ранен час.
Посланикът стисна ръката на Венабъл и прие поканата му да седне до него. Приятен огън припламваше в камината стил „Ръмфорд“, но никой от двамата не се чувстваше уютно.
— Предполагам, че става дума за нещо ужасно — каза посланикът, който бе възпитаник на Харвард и Оксфорд и говореше на такъв елегантен английски, че донякъде превъзхождаше и президента.
— Ужасно — президентът се наведе, за да завърже обувките си. — Наистина думата „ужасно“ е може би най-уместната.