Выбрать главу

И именно това, което Елис видя в първите месеци на програмата „Феникс“, окончателно промени отношението му не само към войната, но и към Америка. Към човечността.

Изнасилване, мъчение, отвличане и открита порочност. Войниците под прякото му подчинение започнаха да „броят ударите“, като „по стар американски обичай“ започнаха да запазват части от телата на убитите. Мъжете носеха като служебни отличия нанизи от уши, езици, пръсти и скалпове. Бяха загубили всякакво уважение към военния чин, след като заповедите на цивилния от Специалния отдел на ЦРУ имаха същата тежест като на офицерите с четири звездички. Само убиването бе от значение. То се превърна в някаква обменна монета, то диктуваше йерархията. Онези, които преуспяваха в този черен занаят, оживяваха. Другите умираха. Просто. Поетично.

След три години в Групата за изследване и наблюдение и три във „Феникс“ Елис знаеше, че трябва да направи своя избор. Макар и рядко да се прибираше у дома, новопроизведеният капитан беше създал три деца и жена му полагаше всички усилия да ги възпита добре в дипломатическия район в Банкок. Ако искаше да спаси поне част от това, което все още имаше значение за него на този свят, трябваше да се измъкне от джунглите на Югоизточна Азия и да се научи на нещо, различно от убийствата.

Отговорът дойде сам. В една нощ в едно оризище в район с координати, които беше запомнил само защото всичките започваха с цифрата 3.

Мисията, разбира се, беше секретна. Както и всичко, което правеше в онези дни. Те бяха облечени в униформените черни „пижами“ и имаха специални терлици върху високите ботуши — така оставяните от тях отпечатъци приличаха на онези от сандалите на местните хора. Ядяха местна храна и миришеха като местните люде. Носеха американски оръжия само защото и дребните азиатци притежаваха същите. Нямаше нито пагони, нито други отличителни знаци, характерни за военните. Елис разполагаше с двама южновиетнамски сътрудници от Специалната служба за поддръжка, с трима разузнавачи от племето Нун и специалист от Четвърта психологическа оперативна група, които помагаха на другите му бойци.

Два южновиетнамски хеликоптера „Н-034“ ги бяха спуснали в една от най-горещите зони във Виетнам, известна като „Прериен огън“ и приличаща повече на Белите планини в Ню Хемпшир, отколкото на джунгла в Югоизточна Азия.

Няколко часа по-късно се бяха озовали сред блатиста низина. Само оризови полета и пороен дъжд. Без луна. Чуваше се единствено хипнотичният плясък на водата.

Като водач им служеше Сеу — дребен, но яростен събирач на скалпове от племето Нун. Елис точно се бе загледал в наниза от човешки скалпове около врата на Сеу, когато внезапно главата му изчезна. Елис бе наблюдавал всякакъв вид смърт и нараняване, но никога не беше виждал толкова чисто обезглавяване — като че ли дъждът я беше разтопил.

После се появи „Странникът“. Така неговите хора наричаха призрака на войната и моментът на разплатата, за който знаеха, че все един ден ще дойде. Никой от тях не познаваше страха, но бързо разбраха, че приближава краят им.

Взривове от мини, оглушителна стрелба от автомати „Калашников“, мирис на сяра, огън, експлодиращ въздух, тела, разпръснати из оризищата, и онази тишина… когато невъобразимите признаци на насилието постепенно утихват до слабо различими шумове.

Точно тогава Елис го откри. Зле ранен, борещ се отчаяно с болката, с безнадеждността и със заслужената справедливост да умре от ножа, който сам бе вадил толкова пъти, той откри в себе си нещо, за което дори не бе предполагал.

Вярата.

Отначало го сбърка с адреналина и с естествена физиологична реакция на приближаващата смърт. Толкова много светлина, толкова много тъмнина кръжаха около него. Обезобразени лица. Кръв и вътрешности, точещи се по тази чужда земя. И смеещият се встрани Странник, недостижим за техните оръжия.

Вярата.

Елис знаеше, че умира и че не можеше да оцелее в тази огнена буря. Разбираше, че никога повече няма да види жена си и децата си, които само преди седмица бе решил да изведе от този проклет район на света. И все пак го обзе някакво странно чувство — чувство, което никога не бе познавал — нито в къщата на алкохолизирания му чичо, нито в приемните домове, нито дори в колежа или в армията. Бе изцяло изпълнен от непознатото усещане, точно както обикновено бе изпълван с ярост. Само че сега бе съвсем различно. Този път го владееше непогрешимото чувство, че това ще бъде от голямо значение за него, че ще оживее и ще води други битки.