— Приятно ми е — рече мъжът. Гласът му беше любезен, почтителен. — Ако сте готови, всичко е подредено в съседната стая.
— Готов за какво? — попита Джеръми.
— По дяволите. Не ви ли казаха? — попита Червенобрадия, после се обърна към майора, но офицерът се усмихна и излезе.
— Елате.
Огромният мъжага въведе Джеръми в съседното помещение, обзаведено като чайна зала в мотел край Кенсингтън.
— Никой не ми е казал нищо — рече Джеръми. Но после видя оборудването и разбра.
— Някой трябваше да подготви такъв чистофайник като теб.
Гигантът седна пред една махагонова маса за карти в стил „Крал Едуард“ и предложи любезно:
— Сладкишче? — Някой си бе направил труда да донесе бисквити и сухи пасти.
— Ще ме татуираш ли? — попита Джеръми, без да обръща внимание на чая и сладкишите.
— Така ми наредиха — кимна Червенобрадия. Сребърната цедчица за чай изглеждаше съвсем миниатюрна в мечешката му лапа, когато той си наля гореща вода от една димяща порцеланова кана. — Някога рисували ли са те?
Джеръми поклати отрицателно глава. Беше правил доста откачени неща за страната си, но никое от тях не му бе оставило такива неизличими следи.
— Знам какво си мислиш — рече Червенобрадия. Той наля черно мастило в едно пластмасово цилиндърче и измъкна дълга игла от стерилна метална туба. — Но не се тревожи, приятел, повечето хора няма да видят това, което ще ти направя ей сегичка. Сядай направо тук.
Джеръми направи както му беше казано.
Червенобрадия нахлузи тънки хирургични ръкавици върху чудовищните си ръце и вдигна машинката за татуиране.
— Неприятното е, че малко боли.
— Знам, имам приятели, които си правиха татуировки — рече Джеръми, опитвайки се да прикрие тревогата си с бабаитлък. — Казват, че не било толкова зле.
Червенобрадия протегна свободната си ръка напред и вдигна иглата.
— Може и така да е, но на никой от тях не му е правено такова нещо — рече художникът и посочи към част от неговата все още неопетнена човешка плът и Джеръми разбра.
„О, господи! — помисли си той. — Този тип сигурно се шегува“.
— Не се срамувай и викай, ако искаш — каза татуираният гигант, навеждайки се напред, за да започне уникалното си изпълнение. — В крайна сметка нямам нищо против реването.
Джеръми чу как иглата забръмча.
— Щото, както казах — продължи Червенобрадия, прехапвайки халката на долната си устна между пожълтелите си от никотин зъби, — това шибано нещо боли.
Книга II
Проникване
Този, които се бори с чудовища, трябва да внимава да не се превърне самият той в чудовище по време на тази борба.
9.
Сряда, 16 февруари
18:02 по Гринуич
Купърс Лейн №1701, Стафорд, Вирджиния
Каролайн Уолър обичаше съпруга си и това за нея никога не бе представлявало проблем. Тя го последва по свое желание във ФБР, отказвайки се от добре платената работа в Министерството на здравеопазването и социалните грижи заради четиригодишна екскурзия в Озаркс, Арканзас. Когато настана време за това, спомни си Каролайн, самата тя се обади на офицера за връзка във Вашингтонското бюро за набиране на кадри и поиска формуляр. Всичко, което Джеръми трябваше да направи, бе да попълни празните места.
Но това бе останало в далечното минало. Днес тя седеше на върха на нисък хълм и наблюдаваше шумната група от съседски деца, които викаха и пищяха щастливо.
Североизточният вятър беше навял рекордните шейсет сантиметра снежна покривка във Вашингтон и предградията му, затваряйки всичко от Капитолия до военноморската база „Куонтико“ и Академията на ФБР. Времето не можеше да си направи по-лоша шега с един новоизбран президент, изправен пред поредица терористични нападения. Но сега тези проблеми изглеждаха далечни и безинтересни за Каролайн и нейните три деца. Днес, както често се случвате при бурите във Вирджиния, обилният сняг и ветровете бяха отстъпили пред ясното слънце. Беше време за игра.