— Хей, мамо! Виж ме! — провикна се Мади.
Единствената им дъщеря бе наследила приключенския дух на баща си и на своите храбри седем години вече бе пробвала да скача с парашут. Вече не се задоволяваше само да кара колелото си нагоре-надолу по улицата, затова бе вдигнала една рампа и увещаваше по-малките си братя дай позволят да ги прескочи. Когато на мода излязоха екстремните игри, тя реши да се плъзне по перилото на стълбата върху „дъска“ — поднос от чисто сребро, сватбен подарък от родителите на Джеръми. За щастие на Мади, при тежкото сгромолясване подносът пострада най-много, а тя получи само натъртвания.
— Съжалявам, мамо — почти изплака момичето, заровено почти до ушите в снега. — Исках да се спусна майсторски, но загубих равновесие.
— Наглеждай брат си! — викна на свой ред Каролайн. Кристофър, средното им дете, можеше да се нарани дори когато си мие зъбите. Само преди седмица го беше водила до спешното отделение, след като се бе преборил с един шкаф. Насърчаван от сестра си, той се бе опитал да използва чекмеджетата като стълба, за да стигне до своето прасенце — касичка. Последвалата катастрофа му струваше четири шева над лявото око, а на Каролайн още десет години от вече скъсения й от стрес живот.
— Къде е татко? — попита Кристофър.
— Той е зает да спасява света, миличък — рече Каролайн. Напоследък все по-често употребяваше тази фраза.
— Кога този човек ще си дойде вкъщи?
— Веднага след като светът е в безопасност, глупчо.
— Като Джони Ракетата, нали? — попита малкото момче.
— По-скоро като Могъщите рейнджъри — отвърна Каролайн. Тя често използваше рисуваните филмчета, за да обяснява нагледно по-сложните въпроси. В ерата на електронните игри и телевизионните комикси детската психика вече използваше главно анимационни герои, за да си изгражда рамката за определени представи.
— Кристофър, вдигни си ципа, докато не си замръзнал напълно — добави тя, навеждайки се да обърше снега от якето си. — Ако искате да останете още навън, ще…
— Мамо! Кристофър плаче! — викна Мади от подножието на височинната.
Каролайн погледна надолу към подножието на малкия хълм, където Мади се бе надвесила над малкия си брат, дърпайки каишката на шейната и мъчейки се да я извади изпод проснатото му тяло.
— Не можете ли да се оправите сами — викна ядосано Каролайн и се спусна бързо по склона, покрай тълпата по-големи съседски деца, които едва ли бяха забелязали нещо.
— Махни се от шейната ми! — пищеше Мади на брат си, който сега вече наистина се беше подул от рев и почти не можеше да диша между отделните хълцалия. Каролайн преброи седем секунди между писъците и разбра, че е нещо сериозно. Всяко задържане на дъха повече от три секунди обикновено означаваше проблем.
— Остави тая шейна — викна отдалеч Каролайн. Къде, по дяволите, беше Джеръми? Последното, което бе чула от него, беше съобщение, оставено на телефонния й секретар в службата.
Нещо се обърка, беше казал той, разчитайки отново на това кратко обяснение, което използваше преди всяко изчезване. Нещо се обърка — така тя никога не разбираше къде отива и кога ще се върне. Никога не се знаеше нищо за неговите мисии — колко опасни можеха да бъдат, дали ще пътува извън страната, дали ще преживее много страдания, които после проличаваха само по бързо сменящите му се настроения.
— Всичко е наред, сладичък, мама е тук — заговори ласкаво Каролайн, опитвайки се да успокой малкото наранено момче.
— Мисля, че е ръката, мамо — рече Мади. Лекарската професия не беше сред амбициите й, но знаеше много за паденията и удрянията от собствен опит.
— Какво й има на ръката ти? — попита Каролайн.
— Аз… мисля… че тя е… счупена… мамо… — успя да каже малкото момче между две силни изхълцвания.
„По дяволите това ФБР — помисли си Каролайн, коленичейки до сина си и пъхайки ръка в пухения му комбинезон, за да види колко голяма е белята, — Бюрото има десет хиляди агенти, на които може да разчита за войната срещу тероризма. Защо винаги трябва да опира до мъжа ми?“
Джордън Мичъл много харесваше Бъркшайр заради царящото там спокойствие. Тъй като прекарваше по-голямата част от професионалния си живот в Ню Йорк, на него му липсваха спокойните смени на сезоните и начинът, по който Майката Природа продължаваше пътя си въпреки усилията на хората да й попречат. Той никога не бе изпитвал силни религиозни чувства, но усещаше някаква по-висша сила в първите признаци на пролетта, в начина, по който скрежът блестеше под утринното слънце, в крясъците на дивите гъски, летящи на юг.