— Значи, другият е убил Филип — каза Мичъл. Деветнайсетгодишният син на Александър бил застрелян на дуел през 1801 година със същия комплект пистолети. Фамилното предание гласеше, че мъжът, чийто лик бе на банкнотата от десет долара, не искал да се изправи срещу вероятността да умре от същото дуло, така че предпочел да стреля с него при дуела с Бър.
Мичъл подържа пистолета за минута в ръката си, повъртя го насам-натам, попивайки всяка видима подробност. Поднесе го до носа си и го помириса, опитвайки се да усети следа от барут или оловен куршум.
— Готови! — каза Мичъл, също като секунданта на Хамилтън онази съдбовна утрин. Той насочи пистолета към прозореца, както го бе учил собственият му баща, и издърпа назад ударника.
„Стояли са само на десет разкрача един от друг — помисли си той. — Достатъчно близо, за да се наплюят. Сърцето на Хамилтън сигурно е препускало диво, докато той е насочвал ръката с револвера срещу сърцето на противника си. Дали е долавял ехото на изстрела, който е отнел живота на сина му Филип на същото това място? Дали е очаквал смъртта да застигне и него? Дали наистина е възнамерявал да стреля встрани първия път, както е учил сина си, че трябва да направи като истински джентълмен?“
Мичъл сведе поглед към дулото и дръпна спусъка. Той незабавно задейства механизма с ясно метално изщракване.
— Много чувствителен спусък, както го описват книгите — отбеляза Мичъл. Някои твърдяха, че Хамилтън е пропуснал целта си нарочно. Други оспорваха това и твърдяха, че изключително бързият спусък е произвел изстрела, преди Хамилтън да е имал възможност да се прицели добре.
— Това са били негови пистолети — не се съгласи Траск. — Би трябвало да е знаел особеностите им. — В крайна сметка това беше важен и все още нерешен въпрос от историята. Дали един от бащите — основатели на американската нация беше загинал за честта, или беше повален поради лошо прицелване?
— Но той е политик — намеси се и друг глас. Беше женски глас. Подобно нещо Траск въобще не бе чувал в тази обстановка. — Готов за прицел, за стрелба — нали така се командва в армията? Искам да кажа, какво, по дяволите, знаят политиците за стрелбата с огнестрелни оръжия?
Мичъл се обърна към набитата жена с къса коса и зачервени очи.
— Добре ли пътува? — попита той. Посетителката му току-що се бе върнала от Ню Джърси.
— Цял ден ли ще си играете с пистолета, или ще се хванете отново за работа? — попита тя, без да обръща внимание на любезността му. Тази жена не си губеше времето с празни приказки и Мичъл ценеше това.
— Чай за дамата — нареди той на Траск.
— Черен — добави тя.
— Разбира се — усмихна се Мичъл. Колко характерно за жена, на която като че ли й беше приятно да я наричат редник Джейн.
Сач никога не бе смятал, че го бива много в разбиването и промъкването. Последните пет години беше работил във фирмата „Хоум Депо“ и беше доволен от живота си. Работата не беше тежка и най-важното бе, че през цялото време беше в сградата, а през лятото — й горещите месеци на Литъл Рок — там беше приятно хладно. Беше се отнасял съвестно към работата си и отношението към него също беше добро. Сега беше друго. Парите миришеха, но наградата — вечното спасение, си струваше риска.
— Проклета ключалка — изсъска партньорът му. Оли говореше с британски акцент и ругаеше повече, отколкото се нравеше на Сач. Оли твърдеше, че в думи като „проклет“ не влагал никакъв смисъл, но все пак това не изглеждаше съвсем християнско. Вярващите в Господа не трябваше да сквернословят.
— Използвай дешифратора — прошепна Сач.
Оли бръкна в една широка мека торба и измъкна апарат с размер на калкулатор. Бяха ги предупредили, че някои от вратите се отварят само с помощта на магнитна карта и те бяха взели подходяща апаратура за отваряне. Тази брава нямаше да ги затрудни много, но все пак нарушаваше предварителния им график.
— Пет кинта на бас, че ще я отворя за по-малко от трийсет секунди — каза Оли, като прикрепяше уреда близо до стоманената врата.
— Просто я отвори — отвърна Сач. Въобще не си падаше по хазарта.
ЩРАК.
Вратата се отвори и двамата мъже мълчаливо благодариха на господ за бързо свършената работа. Веднъж влезли вътре, Сач и неговият израснал в Лондон партньор закрачиха по широкия коридор покрай аудиториите. Завиха надясно по Т-образно отклонение, после пак надясно към врата, на която имаше надпис „Изследователски институт за рака Хенри Вогт“, лаборатория №4. Отдолу имаше още два надписа: „Опасно за живота“ и под него оранжево-черен предупредителен знак за радиоактивност.