Както и очакваха, до вратата имаше устройство за магнитна карта, с което бързо се справиха.
— Имаме пет минути — напомни лондончанинът и бързо влезе в университетската изследователска лаборатория. Помещението миришеше на дезинфектанти, неръждаема стомана и престояло кафе.
Разузнаването ги бе предупредило за редовни обиколки на един седемдесетгодишен бивш полицай, който използваше надницата от седем кинта на час, за да допълва пенсията си. Той не би представлявал сериозно затруднение, но никой от двамата не искаше да наранява стария човечец и се надяваха, че това няма да се наложи.
— Югоизточният ъгъл — рече Сач. — Да тръгваме.
Той измъкна малко фенерче от джоба си, завъртя го и то освети пътя им с доста злокобна светлина. Докато прекосяваха тъмното помещение без прозорци сърцата и на двамата препускаха лудо. Трудностите се криеха не толкова в открадването, колкото в последствията. Разкриването щеше да провали по-нататъшната…
— Ш-ш-шт! — пошепна прекалено силно Сач. Нещо бе привлякло вниманието му — някакъв шум.
Той скри фенерчето под мишницата си и двамата мъже се заковаха в средата на залата. Няколко секунди нищо не се случи и Сач отново запали малкото фенерче и се отправи към дъното на помещението.
— Не бъди толкова параноичен — рече британецът. — Нямаме време за…
К-КРАК…
Лабораторната врата се отвори и остро изскърца, пропускайки светлината от луминесцентните лампи в коридора.
— Има ли някой? — попита любопитен глас. Отначало той звучеше по-скоро с досада, отколкото с тревога — като че ли беше свикнал да открива тук студенти, вмъкнали се след занятия.
Лампите светнаха и любопитството на стареца прерасна в страх. В средата на лабораторията стояха двама мъже, облечени като охрана. При нормални обстоятелства това не би го разтревожило, но полуавтоматичният пистолет на колана на по-ниския показваше, че не всичко е наред.
— Лаборатория четири! Взлом! — викна охранителят, приближавайки до устата си радиостанция и включвайки микрофона. Тъй като не носеше пистолет, той нямаше какво друго да направи.
— Мани това, старче — изрева Сач. — Не тря’аше да прайш това.
Джордън Мичъл постави оръжието, отнело живота на Александър Хамилтън, върху червеното кадифе в кутията и кимна на Траск да ги остави сами. Сигурно старшият помощник си бе мислил, че ще пият чая заедно, но не и днес. Въпреки близкия достъп на Траск до личния и служебен живот на шефа му, все още имаше зони, които и двамата мъже смятаха за чисто лични.
— Ще се върна след малко — рече Траск, взе кутията с пистолетите и затвори плътно вратата след себе си.
— Не ми каза нищо за пътуването си — напомни Мичъл на новата си гостенка. Тя стоеше пред него в лъчите на приятно напичащото слънце. — Не е просто любезност. Искам да зная какво е психическото ти състояние.
— Умът ми е наред — отвърна жената и вдигна очи към препарираните животни над себе си.
— Беше много заета и имаше малко време за сън.
— Така е. На мен не ми трябва много сън.
— Е?
— Какво, е?
— Как е той?
Мичъл посегна към обяда си. Г-жа Хартунг обилно го бе посипала с чер пипер и прясно холандско сирене, както го бе предпочитал баща му. Мичъл й беше казвал поне десетина пъти, че предпочита сьомгата неподправена, но тя не му обръщаше внимание.
— Загубил е едното си око. Изглежда отслабнал и някак дезориентиран.
Редник Джейн отмахна косата от лицето си. Изглеждаше съсипана от пътуването, макар и да твърдеше обратното.
— Какво ти каза за плана? — попита Мичъл. — Знаем ли къде ще ударят следващия път.
— Не — излъга тя. Редник Джейн беше опитен манипулатор, но сега вървеше по тънък лед. — Той се връща обратно в „Хоумстед“, докато планиращите операциите подготвят новите нападения. Засега това е всичко, което знам.
— Каква е следващата ти стъпка? — попита Мичъл. Той бавно изстърга холандското сирене от сьомгата и внимателно я опита, без да отделя очи от събеседничката си. Странно колко подобна на Сирад бе изглеждала тази жена и колко различни се бяха оказали всъщност. Редник Джейн изглеждаше дори по-опитна в обработването на хората, въпреки че не можеше да се сравнява по красота с другата.