Движеха се бързо между рафтовете, преглеждайки внимателно цилиндричните контейнери, маркирани с надпис: „Внимание! Радиоактивни материали“ над познатия оранжево-черен символ за опасност. Взимаха само контейнери, на които бе отбелязано „Амършам“, „60 — С“, „137 — цезий“, „133 — ксенон“, „192 — иридий“ или „99 — технеций“. Всички те бяха високотоксични гама-емитери: радиоактивни изследователски изотопи, предназначени за университетските ядрени медицински апаратури.
Двамата мъже измъкнаха от брезентовия чувал големи туристически раници и започнаха да тъпчат в тях тежките контейнери. Сач пресметна, че неговият товар е близо осемдесет килограма, и се зачуди дали партньорът му ще се справи с подобна тежест.
— Време е — нареди Сач и затвори раницата на другия, който се обърна към вратата и забърза, доколкото товарът му позволяваше. Въпреки огромната си сила Сач усещаше как раницата забавя темпото му и пречи на равновесието му.
Те стигнаха до вратата, когато полицаят от студентското градче се показа иззад ъгъла на коридора. По лицето му се четеше по-скоро досада, отколкото тревога. После видя огромния Сач да се втурва към него и разбра, че повикването не е било просто недоразумение. Гигантът тичаше по коридора, натоварен с голяма раница, която се клатушкаше тежко на гърба му.
— Какво, по дяволите, прави… — започна охраната, но Сач го отблъсна силно встрани. Полицаят се стовари по гръб, шапката му се затъркаля по коридора, а обутите му в бели чорапи и черни обувки крака се метнаха над главата му.
Грубият ботуш на Сач го уцели по слепоочието и прекрати всяка съпротива.
— По дяволите, това е вторият — рече Сач и продължи напред. Не обичаше да убива, но знаеше, че ако се наложи, е длъжен да го стори.
Качиха се необезпокоявани в асансьора. Надяваха се полицията да не бе поставила повече от един дежурен.
— Това нещо е бая тежко — рече британецът, докато излизаха от асансьора. Той беше жилав и як, но товарът беше около 70 процента от теглото му. Нямаше значение колко бе трениран — огромната раница направо щеше да го смачка.
Не размениха нито дума повече, докато не стигнаха до паркирания отпред бус. Бяха отмъкнали безпроблемно колата, на чиито врати имаше надпис „Университет Луисвил“. Надяваха се, че докато се разбере за кражбата, ще са намерили друго средство за придвижване.
— Полицейско управление до двайсет и седем — чу се някакъв глас и Сач си спомни, че все още носи радиостанцията на нощния охранител. — Всичко наред ли е при вас?
Сач свали раницата си и я постави внимателно в микробуса.
— В лаборатория четири е чисто — каза той, като държеше радиостанцията далеч от устата си и се стараеше да имитира гласа на полицая.
— Разбрано, двайсет и седем — отвърна невидимият диспечер. — Иди при човека от дванайсет-седемдесет и седем, „Мапълхърст“, оплаква се от шум, идващ от къщата на „Алфа Омега“. Като че ли там са вдигнали голям купон.
Сач натисна два пъти ключа за предаване, което беше универсалният полицейски сигнал за „разбрано“. После грабна тежката раница на Оли и я постави до своята в каросерията на буса.
— Все пак съм по-добрият шофьор — каза той, взе ключовете, отвори предната врата и се усмихна на сравнително лесния им успех. — Пък и съм по-хубав.
10.
Четвъртък, 17 февруари
15:01 по Гринуич
„Хоумстед“, Кървил, Тексас
Джеръми смени на трета скорост и отпусна съединителя, когато видя отклонението към ранчото. Зад пощенската кутия се издигаха металните стълбове на голям портал, а знаме развяваше отгоре надписа „Хоумстед“, изрисуван с бели половинметрови букви. Ранчото изглеждаше точно така, както го беше виждал по време на виртуалните симулации в Харви Пойнт.
Джеръми Уокър, дата на раждане 7/22/1971, любим цвят… ловджийско зелено, припомняше си той, като се опитваше да не обръща внимание на малката бодлива топка, търкаляща се в стомаха му.
Сценичен работник в една пътуваща трупа „Фолгър Шекспиър Лайбръри“. Кой, по дяволите, беше измислил това?
Новите гуми на колата му шевролет „Нова СС“ модел 1970-та изскърцаха силно, докато завиваше надясно по покритата с дребен чакъл пътека и минаваше покрай оградата на стопанския двор. Докъдето му стигаше погледът се виждаха само мескитови дървета и едри крушовидни кактуси.