Разбираше, че легендата за трудовата му биография не може да бъде проследена лесно. Елис едва ли имаше много връзки в театралния свят и дори да ги имаше, сценичните работници идваха и си отиваха, подобно на тези в пътуващите циркове. Тази работа вървеше ръка за ръка с анонимността, която само постоянното пътуване можеше да предложи, и, разбира се, можеше да предизвика единствено пренебрежение в един добре подреден свят.
Най-новият школник в „Хоумстед“ се опита да се съсредоточи върху буботенето на форсирания мощен двигател на колата; доставчикът на Джеръми от ФБР нарочно му бе избрал тази чудовищно мощна кола, доскоро използвана в местната тренировъчна база. Подхождала на психологическия му профил, казаха специалистите, и лесно щяла да извести на Елис за присъствието му.
Но Джеръми се вълнуваше главно от тръпката да кара такава мощна кола. До огледалото за задно виждане старият собственик беше закачил мъхнат червен зар. Огромният двигател вдигаше за секунди сто километра, но тук — по чакълестата алея — караше колата да подскача и да се клати въпреки усилията на Джеръми да я удържа.
— Това е, миличка — усмихна се той, опитвайки се да задържи оборотите между три и четири хиляди в минута. — Нека се разбере, че идваме.
А в това нямаше никакво съмнение. Последният километър от пътя бе прав като изстрел на пушка участък и водеше към група едноетажни постройки, боядисани в светлокафяво. Шумът на мощния форсиран двигател се разпространяваше безпрепятствено сред сравнително пустата местност и високият му вой можеше да събуди и мъртвец.
Джеръми преглътна топката, заседнала в гърлото му, и паркира близо до навес за коли, под който имаше един форд „Дюали“ и два доджа — последен модел. Той се погледна в огледалото за задно виждане и се замисли дали един ден беше достатъчен за дегизировката му. Бяха подстригали косата му почти нула номер и му бяха взели самобръсначката, придавайки му вид на човек, който не се интересува много-много от външния свят и си пада малко мързелив, за да спазва такива условности като ежедневното бръснене.
Разведен. Два пъти. Три деца: Патрик, Мади, Кристофър. Придържай се възможно най-близо до истината, бяха му казали. Така нямаше да се обърква с много нови данни.
Джеръми изключи от скорост и форсира двигателя. Така би направил Джеръми Уокър, каза си той. Дързък, самоуверен, прям. После се опомни.
„Не мисли за новата си самоличност — беше му казал специалистът по легендите от ФБР. — Веднага ще те усетят. Трябва да живееш с нея. Не играй. Просто стани нов човек. Трябва сам да повярваш в себе си, за да могат и другите да ти повярват“.
Джеръми форсира двигателя за трети път.
— Мамка му! — Мъжът, който бе оставил зад себе си, също би постъпил така.
Елизабет Бийчъм пристигна в Капитолия откъм Сената по Конститюшън авеню и мина покрай импровизираните заграждения, покрай кучетата — пазачи и мъжете с автомати и торби с противогази.
Тя си припомни, че само преди няколко години всеки можеше да кара по тази улица и да минава покрай мястото, покритото с разбити скали и шисти. Групи ученици и скаути често почиваха на източната поляна пред Белия дом, преди да се наредят на опашка пред ротондата, откъдето започваха обиколките за граждани из Капитолия. В онези дни всеки можеше да се качи до върха на куполообразния покрив и да се разхожда из криптата. Можеше дори да намери някой служител да го преведе по тунелите под Белия дом или да му покаже дупките от куршуми, оставени от пуерториканските радикали през далечната 1954-та.
Но това беше отминало завинаги. Вече нямаше открити обиколки, забранен беше публичният достъп до зрителските галерии и залата със статуите. Вече го нямаше усещането, че сградата на Конгреса принадлежи на обикновените американци — онези, които я бяха построили.
— Срамна работа — каза тя гласно.
— Различен свят — съгласи се Джеймс, четейки мислите й.
Колоната от ескортиращи мотоциклетисти, черни служебни лимузини и полицейски коли мина под южното стълбище и Бийчъм излезе навън. Агентите от Сикрет Сървис с широки костюми и микрофони по маншетите я обградиха плътно, натикаха я вътре и я предадоха в ръцете на униформените полицейски служители от Капитолия.
Първобитни войни, помисли си тя. Още една причина Съединените щати да не престават да се борят срещу хората, признаващи само един водач: Мохамед.