— Дойдох възможно най-бързо — рече мъжът. — Какво се е случило?
Изглеждаше малко уморен от пътуването.
— Имаме проблем.
— Сега ли го забеляза? — попита той. — Моля те, не казвай, че съм летял дотук само за да ми кажеш, че имаме проблем.
Една грациозна келнерка се понесе към масата им на осем сантиметрови токчета и леко се наведе до тях с някаква смесица от арогантност и финес.
— Здравейте — рече тя, опитвайки се да привлече вниманието на мъжа. — Еспресо?
Сирад кимна.
— Вода — поръча той. — Газирана. Донесете ми голяма бутилка.
Жената се усмихна и се обърна, оставяйки зад себе си лек аромат на бадемова пудра.
— Някой е атакувал системата „Куантис“ — каза Сирад, когато останаха сами. — На този етап е по-скоро наблюдение, но въпреки всичко са положени доста висококвалифицирани усилия.
— Не мислиш ли, че това ми е известно? — каза й той. Програмният мениджър на ЦРУ не виждаше смисъл да уточнява своите източници или методи.
— Мичъл каза ли ти, че открихме кои са натрапниците? — попита тя.
Г-н Хох сключи пръстите на ръцете си и потри дългите си палци един в друг.
— Продължавай — рече той.
— Програмистите и математиците, които създадоха софтуера за кодиране на „Куантис“, са добавили към него нещо като електронен капан и система за проследяване. Обясниха ми, че служи като кибернетичен радар, който открива наблюденията отвън, преди те да са се превърнали в широкомащабни атаки.
— Не обичам загадките — каза Хох.
— Рано тази сутрин проследихме нещо, което изглеждаше като пасивен наблюдател, качен на неизвестен сървър в Делхи.
— Изненадва ли те това? — попита мъжът. — Те се опитват да прикрият следите си.
— Проследихме го до имейл адрес с Хотмейл акаунт, в който е влизано от Интернет кафене във Ванкувър, което е практически достъпно за всеки.
— Е, все пак е нещо, нали? — каза Хох, Келнерката донесе водата и еспресото и се отдалечи.
— Едва ли; Това кафене съвсем не разполага с необходимия капацитет за осъществяване на такова невидимо наблюдение на системата ни.
— Тогава как са го направили?
— Ами… не са го направили — отвърна тя.
— Моля…
— Това е примамка. Твърде умно… но не там е въпросът. Проблемът е в това, което се подразбира от последните наблюдения.
Сирад отпи от кафето си. После измъкна писалка от джоба си и написа пет букви върху дланта си. Показа му ги.
— Невъзможно — рече Хох. В очите му се четеше неподправен шок. Сирад разбираше, че той не може да повярва на очите си, макар да бе видял какво ли не.
— Възможно е — Сирад бавно изблиза мастилото от кожата си и изтри дланта си с една салфетка. — Факт. Сега знаеш защо те повиках. Трябва да говоря с…
— Тя няма да говори с вас — рече Хох. Има редица затруднения.
— Какво ще кажете за затрудненията, които ще възникнат, ако тя не ме приеме?
Хох се замисли за момент. В ресторанта влезе друга двойка, която се настани сравнително далеч, откъдето не можеше да чуе разговора им.
— Ще се опитам — рече той накрая. — А Мичъл? Той доколко е в течение?
— Мен ли питате? — каза Сирад. — Този кучи син, който ми извиваше ръцете за информация, която вече знаеше… който ме прие на работа заради способността ми да прелъстявам, а после ме отблъсна, когато я използвах. Човекът, който ме въведе в „Бордърс Атлантик“ като експерт под прикритие, за да ми каже по-късно, че цялата проклета компания е едно прикритие!
Тя заговори малко по-високо и разпалено, но Хох не направи нищо, за да я успокои. И без това никой не би й повярвал.
— Целият живот на Джордън Мичъл е като черна дупка, пълна с тайни. — Тя спря навреме и се опита да се овладее. — Ето защо те извиках тук. Ако искаш да откриеш къде води всичко това, трябва да започнеш от Мичъл.
— Вие трябва да сте господин Уокър — каза мъжът. Още преди да го види, Джеръми вече бе усетил присъствието му.
— Полковник Елис. За мен е чест да се запозная с вас, сър.
— Никакви „сър“ тук, синко. Освен ако не си дошъл да излизаш с дъщеря ми или да ми продадеш кон.
— Нито едното, нито другото — засмя се Джеръми. Той незабавно хареса непосредствения тексасец. — Тук съм за един скоростен тактически курс. Името ми е Джеръми.
Той подаде ръка от колата и се здрависа с полковника.