— Една дума, Дейвид? — попита тя.
— Хм, да… Елизабет. Моля…
Вицепрезидентът влезе и седна на един от диваните.
— Нещо ново ли има? — попита той.
— Не, нищо неотложно — излъга тя. Финансовите пазари по света се клатеха. Американците изпразваха магазините от хиляди ролки тиксо, бутилирана вода и амуниции. Федерацията на авиокомпаниите все още не бе отменила забраната за вътрешни полети. Разузнаването и агенциите по опазване на реда бяха потънали в море от следи и улики. Конгресът бе прекъснал работата си за неопределено време от страх, че може да стане следващата цел на терористите.
— Как се чувстваш, Дейвид?
Президентът кимна с пресилен ентусиазъм.
— Добре. Добре. — Той поклати глава, за да се отърси от унеса. — Чу ли това? — Стана от хармониума и пресече стаята, ослушвайки се. — Не мога да разбера откъде идва.
Бийчъм не чуваше нищо.
— Кое?
— Онази симфония — каза той, обикаляйки в търсене из стаята. — Звучи ми като Хайдн, но не съм… Чуй обоите, толкова са ефирни.
Той продължи да обикаля с несигурни крачки Овалния кабинет.
— Ето, не чуваш ли? — попита отново президентът и докосна с ръка мазилката, като че ли музиката долиташе от невидими високоговорители.
— Дейвид, това не е Хайдн — изрече полугласно тя. — Просто съзнанието ти прави номера. Имаш нужда от сън.
Бийчъм държеше стъкленица с бял прах в потната длан на дясната си ръка. Лекарят на Белия дом се беше съгласил с нейното настояване, но държеше сам да му даде необходимата доза. Тя се възпротиви и каза, че президентът няма да иска да приеме успокоително и присъствието на лекаря само ще го разтревожи допълнително. Единствено опасността от появяване на Венабъл пред телевизионните камери беше решила спора. Лекарят се съгласи да чака отвън в зала „Рузвелт“, докато Венабъл заспи.
— Да спя ли? Глупости! — излая Венабъл все още надаващ ухо към звука, който единствено той чуваше. — Може и да не си забелязала, но сме изправени пред национална криза! Как очакваш от мен да… — Той отново запристъпя бавно, търсейки източника на симфонията.
— Дейвид, хайде седни да поговорим.
Бийчъм разбираше, че щеше да е много трудно да даде лекарството на президента, макар че силното успокоително беше без мирис и вкус. Ако опитът й излезеше неуспешен, някой трябваше да му постави инжекция, а това щеше да ги изправи пред големи проблеми.
— Моля те, Дейвид, седни и нека изпием по чашка кафе — тя изчака той да се обърне към невидимия звук и изсипа праха в една чаша от подноса.
— Кафе ли? — попита той, като че ли тази мисъл за първи път му идваше на ум. — Не, аз бих…
Отново симфонията.
— Тук — каза той. Бийчъм наля вдигащата пара течност в китайския порцеланов сервиз на Белия дом и добави малко сметана, защото той го предпочиташе така. — Трябва да поговорим за кражбата на радиоактивните изотопи.
— Къде е Олрид? — попита президентът. — Той е единственият, който знае нещо за…
После загуби посоката на мисълта си. Приближи се с неуверена стъпка към заместничката си и седна. Тя му подаде чашата.
Бийчъм наля и една за себе си и отпи с пресилен интерес.
— Много хубаво кафе — каза президентът. Тя го наблюдаваше внимателно, докато той не изпи чашата до дъно.
— Има нещо, което бих искала да обсъдя с теб, Дейвид. Моля те, седни до мен за минута.
Президентът се подчини на предложението й като човек в хипнотичен транс.
— Имаме наш източник в една група… — започна тя, но спря, като видя, че няма смисъл да продължава. Още преди да се запита дали лекарството действа, президентът на Съединените щати се стовари тежко върху дивана. Чашата падна от ръцете му и се счупи върху паркета. Секретарката му чу и се втурна вътре.
— О, Боже… — възрастната жена застина с отворена уста.
— Всичко е наред, Мили — успокои я Бийчъм. — Току-що реши да подремне.
В кабинета влезе и лекарят, окачил вече слушалки на врата си.
— Кажи на Сикрет Сървис, че трябва да отнесем президента в леглото — нареди Бийчъм. — Бързо, моля те. Не искаме да плъзнат слухове.
Джордън Мичъл обичаше толкова страната си, че дори можеше да си позволи тя да го мрази. От „Ю Ес Тудей“ до „Аймъс Ин Дъ Морнинг“ коментатори, водещи и неназовани правителствени източници сочеха неговите телефони „Куантис“ като средство, улесняващо подли и кървави заговори. Нищо, разбира се, не потвърждаваше думите им. И никой не споменаваше, че ако не беше информацията, която той събираше чрез прихващане и проследяване на съобщенията, Америка би трябвало да разчита на бюрократите от ФБР и ЦРУ — каква трагедия би било това за страната.