Нещо премина през лицето му. Бях сигурна, че Жан-Клод правеше нещо зад гърба ми. Ричард изпусна звук по-скоро животински, отколкото човешки и се метна към леглото. Аз не се преместих от пътя му. Стоях на място и когато той беше почти до мен, движещ се покрай мен, аз се хвърлих към него и го хвърлих в почти перфектно търкаляне през рамо. Така спрях устрема му. Може би ако бях пуснала ръката му, бихме могли да избегнем останалото, но направих класическа грешка. Не помислих, че Ричард би могъл наистина да ме нарани.
Той сграбчи ръката, която го държеше и ме хвърли през стаята. Беше паднал на гърба си и нямаше добра опора и това беше единственото, което ме спаси. Полетях само за секунда и се затъркалях покрай килима, когато се ударих. Светът още се въртеше, когато ръката ми посегна за ножа. Не можех да чуя нищо от кръвта, блъскаща в собствената ми глава, но аз знаех, знаех, че той идваше.
Той докосна рамото ми, обърна ме обратно и аз опрях сребърното острие в гърлото му. Той замръзна наведен, опитващ се, мисля, да ми помогне да стана. Втренчихме се един в друг от само няколко сантиметра. Гневът беше изчезнал от лицето му. Очите му бяха нормални, приятни както винаги, но аз държах ножа срещу гладката кожа на врата му, така че да знае, че съм сериозна.
Той преглътна внимателно.
— Не исках да те нараня, Анита. Толкова съжалявам.
— Назад — казах аз.
— Нарани ли се?
— Назад, Ричард. Сега!
— Нека ти помогна — той се приближи по-близо и аз притиснах острието достатъчно, че да му пусна струйка кръв.
— Махни се от мен, Ричард.
Той ме послуша и се отмести бавно настрани. Изглеждаше объркан и наранен. Нямах нищо счупено, в това бях сигурна, а и не кървях. Ако ме беше хвърлил срещу стената с толкова сила, щеше да е друго нещо. Срещах се с него от седем месеца, почти спах с него няколко пъти и през цялото това време не бях оценила напълно с какво си играя.
— Ma petite, добре ли си? — Жан-Клод стоеше в долната част на леглото. Той наблюдаваше внимателно Ричард, докато се приближаваше до мен.
— Добре съм, добре съм — хвърлих му бърз поглед. — Какво направи зад гърба ми, за да го ядосаш така?
Жан-Клод изглеждаше смутен.
— Пошегувах се с мосю Зееман. Може би дори исках бой. Ревността е глупава емоция. Как можех да знам, че няма да се преместиш от пътя на зареден върколак?
— Не отстъпвам, никога, на никого — почти се смеех. — Въпреки че следващият път може би ще направя изключение.
— Не исках да те нараня — каза Ричард. — Но да ви видя двамата така… Да знам, че си с него не е същото нещо като да ти го натрият в лицето — гневът му беше изчезнал в момента, в който ме нарани. Ужасът от това, което беше направил, страхът за моята сигурност върнаха здравия му разум веднага.
— Ние само се целувахме, Ричард, нищо друго, без значение какво е искал да повярваш.
— Внезапно се почувствах толкова ревнив. Съжалявам.
— Знам, че беше инцидент, Ричард. Просто се радвам, че нямаше стена по-наблизо.
— Можех да те нараня много лошо — той направи стъпка към мен, ръцете му се протегнаха, после спря сам. — А ти искаш от мен да освободя звяра си достатъчно, че да убива. Не разбираш ли колко ми е трудно да го контролирам?
— Разбирам по-добре, отколкото разбирах преди няколко минути — казах аз.
— Чантите ти са в коридора. Ще ги донеса, после ще си тръгна — това беше изражението, от което се страхувах. Този разбит, кучешки вид. Беше ми по-лесно да се справям с гнева, въпреки че беше по-опасен.
— Недей да си тръгваш.
И двамата ме погледнаха.
— Жан-Клод започна това — вдигнах ръката си преди той да успее да протестира. — О, аз знам, че се наслаждаваше, но освен това искаше Ричард да ни види заедно. Искаше да предизвикаш бой. Искаше да ми покажеш, че той е по-голямо чудовище, отколкото си ти. Успя да се справиш чудесно по всички точки. Сега, изчезвай.
— Изхвърляш ме от собствената ми спалня? — той изглеждаше развеселен.
— Да — изправих се и се олюлях съвсем леко на високите токчета.
Жан-Клод въздъхна.
— Тогава аз ще съм заточен в ковчега си завинаги, никога да не позная насладата от твоята компания, докато спя.
— Ти не отиваш да спиш, Жан-Клод. Ти умираш. Може би желая твоето топло, дишащо тяло, но все още не съм готова за всичко останало.
Той се усмихна.
— Много добре, ma petite. Ще ви оставя с мосю Зееман да обсъдите последните няколко минути. Ще те помоля само за едно нещо.
— И какво е то? — попитах аз.
— Да не правиш любов в моето легло, щом аз няма да мога да я споделя.
Въздъхнах.
— Ще ми бъде доста притеснително да правя любов с Ричард в твоето легло. Мисля, че няма защо да се притесняваш за това.