— Ако не ми остави никакъв друг избор, да. Сега върви, Джейсън, другият ти господар те чака.
Джейсън стана и почти падна. После се изправи потривайки краката и ръцете си, сякаш се беше къпал в нещо, което не можех да видя. Може би се опитваше да обвие около себе си топлата, рошава сила. Засмя се отново.
— Ако ще ме храниш, можеш да ме удряш в стената по всяко време.
— Махай се — каза Ричард.
Джейсън изчезна.
Ричард все още седеше на пода на колена. Погледна нагоре към мен.
— Разбираш ли сега, защо не исках да правя това?
— Да — казах аз.
— Може би, ако Маркус знае, че мога да споделям кръв, силата си, ще отстъпи.
— Все още се надяваш да не се наложи да го убиваш.
— Не е само убийството, Анита. А и всичко това, което идва с него. Това, което сега направих с Джейсън. Стотици други неща, никое от тях човешко — той ме погледна и в кафявите му очи имаше скръб, която не бях виждала никога преди.
Внезапно разбрах.
— Проблемът всъщност не е в убийството, нали? Един път, след като спечелиш глутницата с кръв и груба сила, ще трябва и да я задържиш с кръв и груба сила.
— Именно. Ако можех да накарам Маркус някак да се махне, щях да имам възможност да направя нещата по различен начин — той се изправи пред мен, лицето му гореше от силно желание. — Успях да привлека почти половината глутница на моя страна или поне да ги накарам да останат неутрални. Те няма да подкрепят Маркус. Никой досега не е успявал да раздели глутница така, без жертви.
— Не може ли да се разделите на две глутници?
Той поклати глава.
— Маркус никога няма да го позволи. Водачът на глутницата взима десятък от всеки член. Това ще намали не просто силата му, а и парите му.
— Ти даваш ли му пари сега? — попитах аз.
— Всички все още даваме десятъка си на Маркус. Аз не искам парите, а и ми остана само още един бой. Мисля, че десятъка трябва да бъде отменен.
Гледах светлината огряла лицето му, плановете, мечтите му. Той изграждаше сила, базирана на справедливост и бойскаутска добродетел за създания, които можеха да ти прегризат гръкляна и да те изядат след това. Наблюдавайки неговото красиво, нетърпеливо лице почти му повярвах.
— Мислех, че ще убиеш Маркус и това е. Но няма да е така, нали?
— Рейна ще се погрижи да бъда предизвикван. Освен, ако не вселя в сърцата им страх от мен.
— Докато е жива, Рейна ще ти причинява неприятности.
— Не знам какво да правя с нея.
— Мога да я убия — предложих аз.
Изразът върху лицето му ми беше достатъчен.
— Шегувам се — добавих бързо. Горе-долу. Ричард не би се съгласил с такава крайна практичност, но ако искаше да бъде в безопасност, Рейна трябваше да умре. Студенокръвно, но вярно.
— За какво мислиш, Анита?
— За това, че може би ти си прав, а останалите сме грешали.
— За какво?
— Може би не трябва да убиваш Маркус.
Очите на Ричард се разшириха.
— Мислех, че си ми ядосана, че не убивам Маркус.
— Не е въпросът в убийството на Маркус. А в това, че излагаш на опасност живота на всички останали.
Той поклати глава.
— Не виждам разликата.
— Разликата е, че убийството е начин да се сложи край, а не самоцел. Искам те жив. Маркус да го няма. Членовете на глутницата, които те следват да са в безопасност. Не искам да се налага да измъчваш глутницата, за да задържиш мястото си. Ако успеем да се справим с всичко, без да се налага да убиваш някого, за мен всичко е наред. Но не мисля, че съществува възможност, която да не включва убийство. Но ако можем да минем само с едно, аз ще те подкрепя.
— Да не би да ми казваш, че сега мислиш, че не трябва да убивам?
— Да.
Той се засмя, но в смеха му имаше повече ирония, отколкото хумор.
— Не знам дали да ти се разкрещя или да те прегърна.
— Така ще засегна доста хора — казах аз. — Виж, когато ходихме да спасяваме Стивън, трябваше да се обадиш на няколко човека. Да влезем там от позицията на сила, с трима или четирима лейтенанти зад гърба ти. Има компромис между това да си играеш на сър Ланселот и да бъдеш Влад Цепеш.
Той седна на ръба на леглото.
— Възможността да споделяш сила чрез кръвта си е рядък талант. Впечатляващо е, но не е достатъчно. Трябва да измисля някаква особено плашеща демонстрация, за да накарам Маркус и Рейна да отстъпят. Аз съм могъщ, Анита, наистина могъщ — каза го така, сякаш казваше простата истина, без его, без гордост. — Но не е такъв вид могъщество.
Седнах до него.
— Ще направя всичко, което мога, Ричард. Просто ми обещай, че няма да бъдеш невнимателен.
Той се засмя, но усмивката не стигна до очите му.
— Няма да съм невнимателен, ако ти ме целунеш.
Целунахме се. Неговият вкус беше топъл и сигурен, но отдолу се усещаше сладко — соленият вкус на кръв и афтършейвът на Джейсън. Отдръпнах се от него.