— Какво не е наред?
Поклатих глава. Да му кажа, че не исках да вкусвам кръвта на други хора от устата му, нямаше да ми помогне. Трябваше да приключим с тази работа, така че той трябваше да прави неща като тези. Не звярът му беше това, което щеше да открадне човечността му. Бяха стотици други малки неща.
— Промени се за мен — казах аз.
— Какво?
— Промени се за мен, тук, сега.
Той се втренчи в мен, сякаш се опитваше да прочете нещо по лицето ми.
— Защо сега?
— Позволи ми да видя всичко от теб, Ричард, целият пакет.
— Ако не искаш да споделяш леглото с Жан-Клод, също така няма да искаш и вълк в него.
— По-рано ми каза, че няма да бъдеш хванат във вълчата форма до сутринта.
— Не, няма да бъда — каза меко той.
— Ако се промениш тази вечер и аз мога да го приема, можем да правим любов. Можем да започнем да планираме сватбата.
Той се засмя.
— Може ли да убия Маркус, преди да трябва да убия Жан-Клод?
— Жан-Клод обеща, че няма да те нарани — казах аз.
Ричард остана много спокоен.
— Вече си говорила с него за това?
Кимнах.
— Той защо не ми беше ядосан?
— Той каза, че ще отстъпи, ако не може да ме спечели, така че отстъпва — не споменах частта, че Жан-Клод ме обича. Запазих си я за по-късно. — Повикай звяра си, Ричард.
Той поклати глава.
— Не е само моят звяр, Анита. Ами и лукоят, глутницата. Трябва да видиш също и тях.
— Вече съм ги виждала.
Той отново поклати глава.
— Не си ни виждала в лупанарът. Нашето място на силата. Там ние сме истински, без претенции, дори и към себе си.
— Току-що ти казах, че искам да се оженя за теб. Разбра ли това? — попитах аз.
Ричард стана.
— Искам да се оженя за теб, Анита, повече от почти всичко друго на света. Искам те толкова много, че тялото ме боли от това. Не си вярвам достатъчно, за да остана тук тази вечер.
— До сега успявахме да се въздържим — казах аз.
— Със сетни сили — той вдигна нощната си чанта. — Лукоите наричат секса смъртоносен танц.
— Е, и?
— Използваме същата фраза и за битките за унаследяване.
— Все още не разбирам проблема.
Той ме погледна.
— Ще го разбереш. Бог да ни е на помощ. Ще го разбереш.
Внезапно в него имаше нещо толкова тъжно, толкова замислено, че не исках да го пусна да си отиде. Утре той щеше да се срещне с Маркус и само, защото се беше съгласил да го убие, не означаваше, че ще успее. Когато моментът дойдеше, не можех да му се доверя, че няма да се отдръпне. Не исках да го загубя.
— Остани с мен, Ричард, моля те.
— Няма да бъде честно към теб.
— Не бъди толкова скован бойскаут.
Той се усмихна и ми показа много лоша имитация на Попай.
— Аз съм това, което съм.
После затвори вратата зад себе си. Дори не успях да го целуна за довиждане.
24
Събудих се в тъмнината и някой се навеждаше над мен. Не можех да го видя наистина, но усещах нещо във въздуха над мен като тежест. Ръката ми се плъзна под възглавницата и измъкна файърстара. Насочих пистолета, към който и да беше това и той изчезна като сън. Седнах на леглото, притискайки гърба си към стената, опитвайки се да бъда възможно най-малка мишена.
От тъмнината се чу глас. Прицелих се в него, напрягайки ушите си за още натрапници.
— Аз съм Касандра. Ключът за лампата е точно над теб. Ще стоя тук, докато не запалиш лампите — гласът й беше нисък, като глас, който бихте използвали за луди хора или такива, които са насочили оръжие срещу вас.
Преглътнах пулса си и се дръпнах от стената. Плъзнах лявата си ръка по нея, докато не достигнах ключа за лампата, после коленичих с пръсти върху него. Когато се свих, колкото можех по-надолу и все още достигах ключа, го натиснах. Светлината блесна. В първия момент яркостта й ме заслепи, докато скачах на пода със сляпо насочен пистолет. Когато можех да виждам, Касандра стоеше на около крачка от леглото, с ръце разтворени от двете страни на тялото й, втренчена в мен. Очите й бяха леко разширени. Връзката на викторианската й нощница потрепваше заедно с повдигането на гърдите й.
Да, викторианска нощница. Изглеждаше деликатна, като кукла. Бях я попитала дали Жан-Клод е избирал роклята й. Не, тя си я беше избрала. Всеки сам за себе си.
Тя стоеше замръзнала на килима и ме гледаше.
— Анита, добре ли си? — тонът й подсказваше, че не мисли така.
Поех си дълбоко въздух и насочих пистолета към тавана.
— Да, добре съм.
— Може ли да се движа?
Стоях, държейки пистолета до себе си.
— Не се опитвай да ме докосваш, когато съм дълбоко заспала. Първо кажи нещо.