— Да не би да вдигна цялото старо гробище на Николаос? — попита Жан-Клод.
— Ако сме късметлии — казах аз.
Той наклони главата си на една страна, объркан.
Ричард гледаше надолу пред себе си.
— Може ли да си сложа някакви панталони?
Засмях се.
— Ще бъде срамота — въздъхнах. — Но да.
— Отивам да взема робата си от банята — каза Жан-Клод.
— Давай — казах аз.
— Без коментари, как ще е срамота да се облека?
Поклатих глава.
— Злобно, ma petite, много злобно.
Засмях се и леко му се поклоних.
Той ми върна усмивката, но когато тръгна към банята в очите му светеше предизвикателство.
Ричард се плъзна в дънките си. Гледах го как ги закопчава на място. Беше ми приятно дори да го гледам как се облича. Любовта правеше малките движения очарователни.
Минах покрай него, на път към вратата, оставяйки го да си облече тениската, ако смяташе да го прави. Единственият начин да го игнорирам беше просто да не го забелязвам. Същата теория работеше и с Жан-Клод през повечето време.
Отивах към вратата. Ръката ми вече беше върху дръжката, когато Ричард ме сграбчи отзад, отлепяйки ме от земята, дръпвайки ме от вратата.
Краката ми буквално висяха във въздуха.
— Какво по дяволите правиш? Пусни ме долу.
— Моите вълци идват — каза го така, сякаш това обясняваше всичко.
— Пусни ме долу.
Той ме свали достатъчно, така че краката ми да докоснат пода, но ръцете му стояха стегнати около мен, сякаш се страхуваше, че ще хукна към вратата. Лицето му беше отдалечено, ослушваше се. Аз не чувах нищо.
Ехото на далечен вой се разнесе по коридора и накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.
— Какво става, Ричард?
— Опасност — почти прошепна той.
— Рейна и Маркус?
Той все още слушаше нещата, които аз не можех да чуя. Избута ме зад себе си и тръгна към вратата, все още без тениска, само по дънки.
Побягнах към леглото и към оръжията. Измъкнах файърстара изпод възглавницата.
— Не излизай навън с празни ръце, по дяволите — измъкнах узито изпод леглото.
Хоров вой изпълни въздуха. Ричард отвори рязко вратата и хукна надолу по коридора. Извиках името му, но той беше изчезнал.
Жан-Клод излезе от банята в своята черна, поръбена с кожа роба.
— Какво има, ma petite?
— Компания.
Плъзнах връзките на узито през гърдите си.
Звукът от ръмжащи вълци дойде отдалеч. Жан-Клод изтича покрай мен, дългата роба се развяваше зад него. Тичаше като черен вятър. Когато излязох в коридора, той не се забелязваше никъде.
Щях да стигна там последна. Проклятие.
27
Да влетиш на пълни обороти насред започнал бой, не беше най-добрият начин да останеш жив. Предпазливостта беше по-добра. Знаех това, но не ми пукаше. Нищо друго нямаше значение, освен да стигна навреме. Навреме, за да ги спася. Тях. Не се спрях над това, тичах, файърстарът лежеше плътно в дясната ми ръка, узито беше в лявата. Тичах като идиот, но поне бях въоръжена.
Гръмогласен рев накара стените напред да тътнат. Не ме питайте как, но знаех, че това беше Ричард. Не мислех, че мога да затичам по-бързо. Грешах. Изскочих на открито, без да се оглеждам наляво или надясно, въздухът излизаше през стегнатото ми гърло на тласъци. Ако някой беше дошъл с пушка, можеше да ме отнесе.
Ричард стоеше в средата на стаята, държейки едно зомби на разстояние от пода. Вълк с размера на пони, беше притиснал друго зомби на пода, разкъсвайки го свирепо. Стивън стоеше зад гърба на Ричард в човешка форма, но присвит и готов за бой. Касандра стоеше с гръб към тях. Тя се обърна към мен, когато се хлъзнах в стаята. На лицето й имаше някакъв израз, който не успях съвсем да разчета, а и нямах време да се чудя.
Жан-Клод беше доста настрани, далеч от върколаците. Той също се беше втренчил в мен. Не можех да разчета неговото лице, но той не беше в опасност. Не се беше забил в зомбитата. Познаваше ги по-добре. Ричард не ги познаваше изобщо.
Стаята беше тесен правоъгълник, но далечната стена беше избита навън, разпилявайки камъни по пода. Изглеждаше така, сякаш зомбитата бяха изпълзели навън иззад стената. Гробище, което дори аз не знаех, че е там.
Мъртвите стояха сред руините. Очите им ме следяха, така както аз гледах тях и усещах тежестта на погледите им като вятър през сърцето си.
Страхът за безопасността на хората беше отминал, отмит от вълна на гняв.
— Ричард, пусни го долу, моля те, няма да те нарани. Кажи на Джейсън да остави другия — това трябваше да е Джейсън, освен ако нямаше и друг върколак тук долу. И ако това беше някой друг, къде тогава беше Джейсън?
Ричард обърна главата си, за да ме погледне, зомбито, било някога човек, мъж, все още висеше безсилно над главата му.