— Спрете и двамата! — изръмжа Ричард. Той се приближи към нас. Задържах очите си на вълка, но с периферното зрение, успях да видя, че Ричард се приближава.
Той продължи да се приближава, вмъквайки се между Джейсън и мен. Трябваше да насоча пистолета нагоре, за да не се окаже насочен към гърдите му. Той се втренчи в мен, лицето му беше замислено.
— Няма да се нуждаеш от пистолета — той удари огромния вълк в пода с юмрука си. Вълкът остана да лежи зашеметен. Само повдигането и спадането на гърдите му показваха, че е още жив.
Когато се обърна към мен, очите му бяха кехлибарени, нечовешки.
— Ти си моята лупа, Анита, но аз съм все още Улфрик. Няма да ти позволя да правиш за мен това, което Рейна прави за Маркус. Аз водя тази глутница — в гласа му имаше някаква нова твърдост. Най-после бях открила мъжкото му его.
Жан-Клод се засмя, висок, приятен звук, който ме накара да настръхна. Ричард присви голите си рамене, сякаш и той го беше почувствал.
— Не си ли разбрал досега Ричард, че ma petite или ти е равна, или ти е господар? Тя не знае как да бъде нещо друго — той дойде и застана до нас. Изглеждаше дяволски развеселен.
— Искам да ми бъде равна — каза Ричард.
— Но не и вътре в глутницата — каза Жан-Клод.
Ричард поклати глава.
— Не, имам предвид… Не, Анита ми е равна.
— Тогава от какво се оплакваш? — попитах аз.
Той ме погледна гневно със своите чужди очи.
— Аз съм Улфрик, не ти.
— Води и ще те следвам, Ричард, — пристъпих по-близо до него, почти го докоснах. — Но води, Ричард, наистина води, или се разкарай от пътя.
28
— Много е забавно — каза Жан-Клод — И повярвайте ми, ma petite, Ричард, наистина е смешно. Нямаме време за този личен спор сега, не и ако Ричард таи някакви надежди да не бъде принуден да убива тази вечер.
Двамата го погледнахме и той грациозно сви рамене, което можеше да означава всичко и нищо.
— Трябва да призовем отново магията, но този път Ричард трябва да опита да поеме част от нея в себе си. Той се нуждае от нещо, което би впечатлило цялата глутница. Това — той махна към зомбитата. — Въпреки, че е впечатляващо, прилича твърде много на работа на Анита.
— Ти направи предложението, аз го приех.
— Може би — каза той. Изведнъж очите му станаха много сериозни, хуморът изчезна и лицето му стана любезно и празно. — Но първо мисля, че имам един-два въпроса към теб, ma petite. Мисля, че Ричард не е единственият, когото обезсили днес.
— За какво говориш? — попитах аз.
Той наклони главата си на една страна.
— Може би наистина не знаеш? — той звучеше изненадан. — В дясно има малък коридор. Погледни в него.
Можех да видя арката в горния край на залата, но зомбитата изпълваха пространството, скривайки останалата част от гледката.
— Дръпнете се настрани — казах. Зомбитата се размърдаха като един организъм, мъртвите им очи ме гледаха, сякаш аз бях единственото, което имаше значение. За тях, това беше истина.
Зомбитата се движеха като тромава завеса. Сега можех да видя малкия коридор и фигурите, чакащи вътре.
— Спрете — казах. Зомбитата спряха, сякаш бях натиснала ключ.
Лив, русата самохвалка от „Смъртоносен танц“ стоеше точно в края на коридора. Все още беше облечена в нейния виолетов костюм. Необикновените й виолетови очи бяха втренчени в мен, празни, чакащи. Пулсът ми се качи в гърлото. Имаше и други фигури зад нея.
Ричард каза тихо:
— Това не е възможно.
Не започнах да споря с его. Щеше да бъде твърде трудно.
— Извикай ги навън, ma petite, позволи ни да видим кои си призовала от ковчезите им — гласът му беше горещ от надигащ се гняв.
— Какво те яде?
Той се засмя, но звукът беше горчив.
— Заплашвах хората си с това, но ти не каза нищо. Ти дори не ми каза, че наистина можеш да вдигнеш вампир като всяко друго зомби.
— Правила съм го само един път преди.
— Наистина — каза той.
— Не си изкарвай яда на мен.
— Ще се ядосвам, ако искам — каза той. — Това са моите хора, моите компаньони, а ти ги накара да ходят наоколо като кукли. Намирам това за повече от тревожно.
— Аз също — казах. Погледнах назад към вампирите. Лив, която беше толкова жизнена снощи, стоеше там като добре съхранено зомби. Не. Не, никога нямаше да я сбъркам със зомби. Можех да почувствам разликата. Но ето, че тя стоеше там, това мускулесто тяло чакаше следващата ми заповед. Имаше и други зад нея. Не можех да видя още колко бяха. Прекалено много.
— Можеш ли да върнеш обратно моите вампири, ma petite?