Продължих да гледам към Лив, отбягвайки погледа на Жан-Клод.
— Не знам.
Той докосна брадичката ми, обръщайки ме да го погледна в лицето. Изучаваше лицето ми, очите му ме проучваха, сякаш някаква частица истина щеше да се изпише по него. Оставих гнева да изпълни лицето ми, гневът винаги е бил добро нещо, зад което да се скриеш.
— Какво направи с последният вампир, който вдигна, ma petite?
Отдръпнах се от него. Той сграбчи ръката ми невероятно бързо. Твърде бързо, за да бъде видяно. Всичко, което се случи после беше напълно автоматично. Той хвана ръката ми под рамото, но аз все още можех да се движа от лакътя надолу и насочих файърстара към него. Узито в лявата ми ръка също беше насочено към него. Той можеше да счупи ръката ми, преди да стрелям с едното оръжие, но не можеше да се измъкне и от двете. Но за първи път беше проблем да го гледам над дулото на пистолета. Колана на робата му се беше смъкнал и аз можех да видя триъгълник от бледа плът. Можех да видя къде би било сърцето му. Можех да издухам сърцето му назад и да разкъсам гърба му. И не исках да го направя. Не исках да разпилея това красиво тяло по цялата стена. Проклятие.
Ричард се приближи. Не докосна никой от двама ни. Просто местеше погледа си от единия към другия.
— Той наранява ли те, Анита?
— Не — казах аз.
— Тогава трябваше ли да насочиш пистолета към него?
— Той не трябваше да ме пипа — казах аз.
Гласът на Ричард беше много спокоен.
— Той преди малко те докосваше много повече от това, Анита.
— Защо му помагаш?
— Той ми помогна преди. Освен това, ако го убиеш заради нещо толкова малко и глупаво, никога няма да си простиш.
Поех си дълбоко въздух и го пуснах да излезе. Част от напрежението излезе с въздуха. Наведох узито.
Жан-Клод освободи ръката ми.
Насочих файърстара към пода и погледнах към Ричард. Имаше нещо в очите му, дори и във вълчите му очи, което беше твърде човешко. Болка. Той знаеше колко много означава Жан-Клод за мен. Това се виждаше в очите му. Тази малка забележка означаваше, че той разбира моята връзка с вампира, може би по-добре и от самата мен.
Исках да му се извиня, но не бях сигурна дали щеше да разбере за какво. Дори не бях сигурна, че можех да му обясня. Ако обичаш някого, ако наистина ги обичаш, тогава никога не трябва да им причиняваш болка. Никога не трябва да изпълваш очите им с нещо толкова близко до скръб.
— Съжалявам, че ти се ядосах по-рано. Знам, че искаш това, което е най-добро за глутницата ти.
— Все още мислиш, че съм глупак заради това, че искам безкръвна победа — каза той.
Застанах на пръсти и го целунах нежно.
— Не глупак, само наивен, ужасяващо наивен.
— Много мило, ma petite. Оценявам намесата ти на моя страна, Ричард, но това са моите хора. Обещах им определена свобода, когато се присъединиха към мен. Ще те попитам отново. Можеш ли да ги върнеш обратно, както си бяха?
Обърнах се към Жан-Клод, едната ми ръка остана около кръста на Ричард.
— Не знам.
— Тогава е по-добре да откриеш, ma petite.
Това звучеше твърде много като заплаха за моя вкус, но… имаше фигура зад Лив, от която не можех да отлепя очите си. Приближих се към чакащите вампири. Отворих устата си, но от нея не излезе никакъв звук. Стомахът ми се сви в твърда буца, гърдите ми се стегнаха. Най-накрая успях да кажа:
— Уили Маккой, ела при мен.
Уили излезе иззад гърба на високата руса вампирка. Беше облечен в същия резедав костюм, с който беше и в „Смъртоносен танц“. Кафявите му очи гледаха в мен, но в тях я нямаше онази искра, която беше Уили. Той не беше в къщи. Сякаш наблюдавах движеща се кукла и аз бях кукловодът. Усетих нещо горчиво в задната част на гърлото си. Очите ми бяха горещи и напрегнати. Не бях сигурна дали първо ще повърна или ще заплача.
Спрях го на около две крачки от мен. Преглътнах трудно и сълзи, достатъчно горещи да ме изгорят се плъзнаха по лицето ми.
— Не исках да знам това — прошепнах.
Жан-Клод дойде, за да застане зад мен.
— Уили — каза той. Гласът му вибрираше през стаята. Тялото на Уили потръпна от звука като ударен камертон. — Уили, погледни ме.
Празното, близко лице се обърна бавно към своя господар. Нещо проблесна през очите му за момент, нещо, за което нямах име помръдна.
— Това е възможност — каза Жан-Клод.
— Уили — казах аз. — Погледни към мен — гласът ми не беше изобщо толкова впечатляващ като на вампира, но Уили се обърна към мен.
— Не — каза Жан-Клод. — Погледни към мен, Уили.
Уили се поколеба.
— Уили — казах аз — Ела при мен — протегнах ръка и той направи стъпка към мен.
Жан-Клод каза:
— Спри, Уили, не отивай към нея.
Уили се поколеба, почти обръщайки се към Жан-Клод.